Завръщане в Гела
За първи път стъпих в Гела през една юлска нощ на 2001 г. Първото, което селото ми даде, бе непосилно звездно небе – от детство не бях виждал толкова много звезди, засипали свода небесен от край до края! От тоя миг насетне тоя родопски кът – нека подчертая тая дума „кът“! – стана втори мой лелеян роден край.
Заслушайте се в българските думи! – кът, казваме за място закътано, свито сякаш посред вековни праотечески крепости, гърбове, що бранят къта от всевъзможни враждебни нашественици. Кът казваме и за нещо, дето все по-трудно се намира. А край? Роден край! Случайно ли думата, с която бележим свършека на нещо, употребяваме и за началото – рождено място, роден край. Не е ли бил за българина родният край нещо свършено-съвършено (отново, какво „съвпадение“ между съвършенство и свършек в корена на думите!) – място, където началото и краят се съединяват в кръг житейски. А кръгът е белег на вечността, защото той няма начало, нито край!
И тъй, Гела за мен стана сърцевина на Родопите, мой втори роден кът още през първата година на новото хилядолетие. В Гела се родих отново за тъгата на края на родния край! Защото когато единицата изчезна от годините на моето летоброене и след двойката се наредиха нула до нулата, сърцето ми с някакъв стаен ужас застина в предчувствие на края – не на планетата, а на нещо много свидно, което като пясък изтичаше все по-бързо измежду историческите пръсти на България!
Няколко пъти подир туй имах щастието да побъда в Гела, до десетата година на туй хилядолетие. И едва тая година, двайсетицата, която донесе толкоз бури и страхове на света, се завърнах в Гела подир десет години отсъствие.
Турлата стоеше непоклатимо на мястото си. Сутрин я криеха мъгли, пред пладне слънцето я къпеше в копнения за минали велики времена, после лъчите му бавно-бавно се спускаха по Карлъка, проснал мощна снага от запад ней, докле тая царица на Гела се окътваше в синия мрак на прощален заник. Но с това красотата ѝ не се потапяше в нощна тъмнина – над нея висваше ясна месечина, почти като нощно слънце, около нея се виеше звезден хоровод и щурците захващаха песен приспивна, на вълни на вълни, на къдели, на сплетени бримки от уталожени звуци, що люлеят душата в младенческа люлка и отнимат от нея всяка горест и страх…
Вила „Тишина“, която тая година ни приюти, бе маргарит в наниза от къщици български, вкоренени на най-живописни места по къделестите хълми на горно Гела. Пътят към нея лъкатуши по гърбината на среден хълм и се възкачва като по гръб на спящ великан към мъничкото параклисче „Свето Възнесение“, край което почиват предвъскресен сън мирните жители, отишли си от тоя свят в хубавата Гела. Отдясно на параклисчето пътят възвива край скромна бреза и мигом се спуска към порта, от двете страни на която цъфтят като усмивки два храста дребна роза – розови като детски бузи след весел смях. Там запряхме колите – току край стара бракма без покрив, из недрата на която никне друг, сприхав малко, розов храст. Полянката се спуща надолу, насред нея има три плочи от стар покрив, а отдясно е къщицата на стопаните – малка и приветлива като детска мечта. После пътеката лъкатуши къде през добре окосена трева, къде застлана също със стари плочи и най-сетне стигаме хижата „Тишина“. Двуетажна, приветлива, много уютна. С дихание на стари времена, но чиста, подредена, снабдена с електричество, вода, бани, уют, какъвто в града човек не намира.
Нашата стая е на втория етаж и двата ѝ прозореца са обърнати право към Турлата! Децата веднага отидоха да играят на детската поляна – тя е отдолу, под прозорците на хижата и мога да ги гледам едновременно с Турлата.
Леля Елена и чичо Васил – нашите хазяи – са от ония типични родопчани, които още от първата среща те обливат с родопско, сиреч българско, гостолюбие и сладкодумие. Гостуването при тях е също завръщане в Родината. Отмората, която планинските пазви крият за нас, се услажда от всеки разговор с тия същински българи от стари, сиреч наши времена. Защото същинските българи са вече кътове от стари времена. Техните новини са на хиляди години. Тяхната епоха е тъй широка, че не се побира в днешната ни страна Колкото-нокътче. Те са освен добронамерени, и „невидими“ – доброжелателно ни оставят да почиваме и се „явяват“ тогава, когато ние им се „явим“.
Прозаичните дневни скитания из родопските лесове и пущинаци няма да описвам. Това е красота, която живее и диша и писалката само би я превърнала в хербарий. Идете и вижте – Родопите са икона на нашата българска дълговечност, устойчивост и непоклатимост пред жалките ветрища и ветрила на времето. Нейното величествено нехайство пред човешкото кощунство, продажничество и дребнаво сметкодирене би смирило разумния човек дори с вида си.
Слънчевите дни се редуваха с дъждовни. Ах, колко е величествена родопската буря. Седиш в хижата и съзерцаваш как хала спуща яростно косите си над планината, размята ги, плющи с тях по върхове и чуки, гърми кански, разрида долчини и ридове, облива с вода гори и пасища, а сетне, кога се отдуши яростта ѝ докрай и тя се запилее Бог знай де, планината си отдъхва пречистена. Подир бурята около върховете остават дебели къдели мръснобели мъгли, сякаш току-що от овче стадо отстригани, а над долчините плават по-малки, сякаш отчесани с чесало вълнени облачета. Рядко след такава буря слънчев огън залива планината – небето по-скоро я оставя да си отпочине като след родилни мъки. А кога Родопа си отпочине, тя ни дарява новото си утро с най-лъчезарната усмивка, що природата може да дари на пълзящия из нея скиталец-човек.
Последният ден на тазгодишния ни престой бе димен от дъжд, кладенец небесен се отключи и заля планината подир засуха дълга… Протегна се Родопа, изпъшка, роди буря и заспа. Наниз от невехнещи спомени ни дари и се сбогува с нас най-безразлично. Оставих ѝ обещание пак да се върна.
Защото – нищо че съм се другаде родил! – всяко мое идване в Гела е за мене завръщане в по-голямото „у дома“: то е завръщане в свидната моя стара България!
Севлиево, 21 август 2020 г.
