Скорост

Пътят между село Богатово и Севлиево е тясна ивица, построена за други времена – за леки коли с малки размери и нисък праг на скоростните възможности. Днес този път се натоварва от тежки (леки) автомобили и камиони, които, ако се случи от двете страни на пътя да има пешеходци или велосипедисти, не биха могли да се разминат.

Уви, често пъти наблюдавам явление, което ще нарека: предпочитане на скоростта пред сигурността. Днес попаднах в това явление три пъти, в границите само на пет минути. Движа се с 85 км./ч. при разрешена максимална скорост 90 км./ч. Зад мене дава зор търновска Киа, прилична на хибрид между раздут джип и булдозер (в преносния смисъл). Е, не издържа и ме задмина с над 100. Точно преди завоя. За щастие, идещият отдолу тежък, широк и дълъг камион бе на допустимо за разминаване разстояние. Но малко преди да се разминем, камионът навлезе рязко в моето платно. За да избегне някаква неравност. Като цяло, навлизането, и то с висока скорост, в чуждото платно, заради лош път, е плашещо често явление.

Нямаше да напиша този текст, ако същото не беше се случило в Севлиево, на една разкопана-недоправена дупка на ул. Стефан Пешев. Две коли навлязоха със скорост над разрешената в моето платно, за да заобиколят вдлъбнатото. Третата остана без избор, защото щеше да се натресе в мен. Шофьорът намали, мина неравното място и продължи. Но отново дилемата “скорост” спрямо “безопасност” щеше да се реши в полза на скоростта, ако опасността не беше толкова явна. А в случаите, когато тя не е тъй очевидна?

Кое кара човекът да предпочита скоростта, дори когато би спестил съвсем малко минути? Кое кара шофьор – случвало ми се е десетки (!) пъти – да ускори до 80 на път с дължина 300 метра, да наруши позволената 50 км. в час, да ме задмине и на 250-тия метър да забие спирачки, защото трябва да завие. Та нали “спестеното” време е по-малко от 5 секунди? Факторът време е по-скоро изключение, отколкото главна причина за високата скорост. Тогава коя е главната причина?

Скоростта на превозното средство, с която се движи човек, всъщност не е собствена, не е човешка, не е производна на човешкото тяло при естественото му движение. Точно тази нейна неестественост прави границата на допустимото, на неразумното, смътна и трудно доловима. Колкото по-модерно и добре оборудвано е едно превозно средство, толкова по-смътна и недоловима става тази граница. Човек придобива илюзията за собствена скорост. В него се задействуват възприятия, нарушаващи трезвото чувство за граници на реалността. Това се отнася в по-голяма степен за младия човек, особено ако е израснал с филми и електронни игри – те са класически рушители на възприятието за реалност. Когато се натрупат ситуации на нарушена реалност, у човека вероятно се нарушават когнитивните способности, върху чиято основа се правят преценки за риск. Факт е, че не само в движението по пътя, но и във всяка една професия самоувереността е присъща по-скоро на любителите, отколкото на професионалистите, които от опит знаят какви и колко сложни разклонения има погрешната преценка и избор.

Нека наблегна отново върху качеството неестественост на скоростта за човека. Като биологичен “дизайн”, човекът не е нито звяр, който достига 100 км. в час при бягане, нито птица, която може да лети над препятствията. Той “компенсира” това чрез технологията, но осъзнава ли, че технологията е само черупка, която си надява, а не негово естество? Колкото повече “споен” е човек с технологията, толкова по-зависим е той от нея и толкова по-лесно пада жертва на самоувереността, която прехвърля от “черупката” към самия себе си. Той “интегрира” в ума си реалност, която не е негова. Той не развива собствени качества, а възприятия на привнесени качества като собствени. В това, разбира се, има опиянение, има екстатично размътване на разсъдливостта, има дори делириум. Но в това има и смърт. Много смърт.

Колкото по-дълбоко разбере човек, че скоростта повече му вреди и опразва живота му от пълнокръвни преживявания, че тя го плъзга по повърхностите и му отнема възможността да прониква и осъзнава дълбочини, толкова по-рано ще набере опит и достигне зрелостта на ума и волята, които могат да се окажат спасителни спирачки в надбягването със скоростта по пътя към саморазрушението.