Стерилизация

Една от най-травматичните последици, която очаквам от подобни експерименти, бих нарекъл с името «психическа стерилизация» «Социалното дистанциране» – нелепият израз вместо българския «пазене на безопасно разстояние» тепърва ще «скулптурира» естествената детска непосредственост, детското общуване чрез допир, детската невинна непредпазливост и палавост. Детските усмивки няма да се виждат. Детското дишане ще се задушава. Детските ръце ще бъдат «побратимени» до изтъркване с химическите дизенфиктанти. Училището ще мирише на химическа лаборатория от тях, или на клозет – от белината, чиято миризма от детските си години асоциирам с обществена тоалетна. Децата ще изглеждат като космонавти, кацнали на особено опасна планета. Духът на детството ще е здраво застегнат зад ушите – единственият отвор, през който вирусът не може да влезе в тялото. В детския ум ще засяда все по-дълбоко усещането, че заразата е първото, което трябва да ги вълнува при среща с непознатото ново другарче, от което трябва да остават на «безопасно разстояние».

Архитектите на «новото нормално» не са медици. Убеден съм в това. Техните мрачни силуети са изгубили всеки допир с детството. Те са тук, за да извършат последната необходима операция над свободата – стерилизацията на детската душевност!

Това, което става, е именно: стерилизация. Безвирусност. Стерилност. Разстояние. Защото здравето, животинското, а не душевното, е най-важното нещо в един свят, отдавна превърнал духа и духовната свобода в ненужно бреме на човека-социално животно…