Психология на изкушението, вярата и възпитанието

В живота да опиташ всичко…

От една страна, поради вроденото ни (по наследство) любопитство – оная смътна сила, която е алчна за опит и опитване – у нас живее (и често прекипява) стремежът към „изпитване на различното“. Отделен е въпросът, че този стремеж е, меко казано, необвързан с разума. От друга страна, усетът за все по-изчерпващи се възможности за „изпитване на различното“ ни кара да „бързаме“ да „живеем“, като разбира се, всичките „опити“ са в областта на сетивния живот. И ето, че пред нас е изкушението да „придобием различен опит“ или да останем верни на онова, което ни извисява над сетивния живот.

Вяра и вярност

Верен идва от „вяра“. Верността е рожба на вярата. Неверността е разновидност на неверието. Колкото по-сетивен е животът ни, колкото по-чувствен е опитът ни, толкова по-силно е неверието ни, защото вярата ни издига над сетивния опит, а сетивността не предполага вяра, а наслаждение или страдание. Точно затова изкушението е изпит; или просто – избор. Везни. От едната страна е „желанието за опит(ване)“. От другата – именно вярата.

Възпитание и вяра

Възпитанието на човешката личност е всъщност възпитание в определена вяра, в определени принципи, издигнати над сетивното и придобиването чрез сетивата познание. Да се говори, примерно, за „полово възпитание“ е противоречие със самата идея да възпитание, доколкото личността на човека е много по-широка от половите функции на тялото на човека. Възпитанието, по самото си естество, е издигане над телесността и подчертаване на превъзходството на духовните ценности над материалните. Сетивното възпитание не е въз-питание, т.е. над-хранване. То е под-хранване. Поставяне на личността под храната на сетивата. Отново ще дам за пример „половото възпитание“, което е практическо „полово под-хранване“, защото няма как да въз- сиреч над-храни нещо, което се ограничава изцяло със сетивния опит, удовлетворение. Физическото възпитание е възпитание дотолкова, доколкото чрез упражнения човешкият дух се въззема над човешкото тяло и го покорява. В общество, където телесността е култ, а духовността – изживелица обаче, физическите упражнения са обзиждане, закрепостяване, закотвяне в сетивността, а не възпитание – надскачане на телесността и подвижничество на ума над нея. Възкачването на телесността в областта на духовно-умствения живот на човека е неправилно наречена „въз-питание“. Реално става тъкмо обратното – духът и умът на човека са изтощени от глад и тяхното низ–питание, надолу–хранене, хранене с долна суровина, поддържа този глад и дори ги уморява чрез трайно изпосталяване.

И тъй, възпитанието е над-хранване на вродената у човека вяра, заместваща притъпените ни духовни сетива за умствената светлина. Психологията на изкушението е психология на избора между а) сетивно познание и б) доверие в естествеността и – тъкмо заради нея – в правилността на избора на над-телесното, което е при-личностно, вътре-личностно и затова – човешко, естествено-човешко, природно-лично. Вярата винаги получава вярваното според потребността си да вярва – получава духовен опит, който обяснява заблуждението на това да се довери човек изцяло и само на ограниченото си сетиво. По евангелски: имащите вяра получават още вяра, чрез доказателства от опита на доверието; а нямащите (ония, които мислят, че имат) – постепенно губят и онова, което им е дадено даром в началото. Вярата се възпитава и расте от въз-питанието; маловерието се под-хранва и се превръща в неверие чрез храната, която консумира.

Възпитание и изкушения

Вярата е като вълните в морето – а изкушенията са вятъра. При силен вятър вълните се бунтуват: вдигат се към небесата чрез доверието, потъват към бездната чрез неверието. А колебливият човешки ум е всред страшен ураган. Вълната е признак за непостоянство, но силата на вълната (изкушение) е планина, по която човек може да се изкачва. В това е ценността на изкушението – то е въпрос, зададен без заобикалки, право в човешкото сърце: какво желаеш? Изкушенията сполитат само хората, които са способни да избират – липсата на изкушения означава, че е достигнато състояние било на недвусмислен избор на злото (когато „не е проблем на съвестта“ да престъпваш заповедите на Бога и на съвестта без колебание), или на ангелско състояние на духа, неподатливо на нов и нов избор на доброто, защото доброто вече владее душата, защото душата е вече облечена в Духа и няма голота, от която да се срамува.

Човек ли е човекът само когато е на път?

Човешко е да се греши – доколкото човешкото е състояние на колебание. Но нечовешко е това състояние на колебание да се приписва на целия човешки живот като негово „естествено състояние“; нечовешко е да се твърди, че само „пътуващият човек“, т.е. човекът недостигнал и не искащ да достигне пристанището на покоя от твърд и невъзвратим избор, е истинският човек. Напротив – ако смъртта е раждане за вечността, то „пътуващият човек“ е недоразвит ембрион, който още не е годен да се роди. И ако се роди, без да е годен да се роди, той няма да живее. Човекът е на път дотогава, докато има стремеж към окончателен избор. Докато над него грее слънцето на възможността да избере доброто. Плодът пада или когато е напълно зрял, или когато е напълно гнил.

Затова и възпитанието трябва да е „отхрана нагоре“, а човешкият живот да се изпълни с действия, описвани чрез глаголи с представката „въз“ – възкачване, възход, възрастване, възторг, възрадване и най-главното – възкръсване.