За приказните убийци на детството
Способността ни да се заблуждаваме е наслоила в мисленето ни подозрение дори към истината и реалността. „Що е истина?“ „Що е реалност“? — са въпроси на ум, доверил се на себе си и в опита на самоизмамата си изгубил опита на непосредствената истина, а понякога даже способността да възприема истината „извън“ собственото възприятие. Това собствено е и „Матрицата“, в която живеят „зрелите“ хора.
Децата и животните усещат истината непосредствено — поради неосквернеността на ума им с неистина, те възприемат и измислицата като истина. Приказките не са безопасни за детския свят — приказките за деца всъщност не са детско дело и никога не са били! Детският свят е всеистинен и неизмислим, но не защото децата са с „празен ум“ и поемат всичко, което им се налее, а защото умът им е недокоснат от двойствеността, която лъжата създава по отношение на истината.
— Тате, това сега ли се случва? — питат ме децата по време на някой филм. — Тате, това наистина ли става?
Винаги в сегашно време! И понякога ми е трудно да им обясня условността на приказката, притчата и фантазията. И в определни мигове изтръпвам от ужаса да осъзная колко ненужно е да се насажда в детската душа „приказност“, която „не става сега и наистина“!
„Ако не станете като децата…“, т.е. ако не се освободите от комплексите на (раз)съдници над всичко, което възприемате… Самата ни критично-мисловна способност е поддадена, продадена в робство на света на лъжата. Светът обаче е всеистинен по естество — и доказателство за това е детският ум; лъжовността му се възприема чрез „възпитанието в лъжа“ и, уви, в много отношения това е изискване на света към съвременните системи за човешка манипулация (най-гнусната от които е „детското сексуално възпитание“ — най-блатното творение на покварения човешки ум през всички векове!).
Светът е всеистинен, защото въпреки мутацията, предизвикана от първата човешка измяна против Истината, децата са способни да възприемат като истинна реалност всичко по силата на вродената истинност на човешкото същество. След като порочните и страстните наклонности, вместо да бъдат овладяни и изкоренявани чрез правилно духовно възпитание, избуят и оплетат човешкото мислене, те притъпяват у човека копнежа за духовна свобода и ние попадаме в матрицата на сенките (внушавайки си, че „такава е реалността“ – нива на сивото, вместо ясна светлина и непрогледен мрак). Отслабналият ни духовен взор не може (и на иска) да различи добро от зло, истина от заблуда — те са за „неразвитите“ по тяло и ум деца. Границата 18+ е особен (бих казал сатанински) акт на посвещение в покварата на сивотата. Нещо като „добре дошли, довчерашни деца“ в света на „всичко (пошло, блудно, мръсно) е позволено“! Границата 18+ е „символ-верую“ на човешкото отчаяние, в което изпадат убийците на детството и истината!
Релативизмът е особена форма на духовен мързел, която в пасивността си достига дори агресивност по отношение на „заблудените“ в съществуването на пълна истина и окаяна лъжа. „Невинността“ е вече „заблуда“, а наивният „вярващ в религия“ и „конспирации“ е окован за позорния стълб на все още дишащата детскост. Уви, дори блестящият интелект може да съжителствува с духовния мързел на релативизма, и то в пълно неведение за собствения когнитивен дисонанс!
Онова, което ни отделя от истината, не е нещо външно. „Царството Божие е вътре във вас“ и дори чуждите внушения нямат такава власт над ума ни, за да изтрият от нас детскостта, която обича да докосва истината. Нашата собствена вялост и удобна разположеност в сладострастието и покоя „по течението“ — те са костенурковата коруба на нашето изкуствено сивоумие. Нашата особена разположеност да наричаме хъса за вкусване на злото – любознание, а нежеланието да вкусим от доброто (на цена, много по-малка от заплатената за страстите) – разумност, ни „помага“ в сивоумието…
А човешкият ум е сътворен красив и една от обителите на тази красота е способността да виждаме света ярък: небесно светъл и бездънно черен, да умеем да обичаме синевата и мразим до дън душа подземията с техния лепкав и „вкусен“ мрак.
От децата си научих, че дълбоките истини не се обясняват – те се докосват, преживяват, те очистват ума от слепотворната гордост и човек приема страданието като неизбежна плата за безпрогледната си сивота до мига на пробуждането…
24 юни 2020 г., Севлиево
