За спасението на себе си и от себе си

Една от най-странните фрази, които като християнин съм чувал, е „спасявам се“.

Цялата прелест на фразата е събрана в това „се“. Себе си. Сам. Своята душа. Както е известно, във възвратните действия субектът (суверенно) извършва действието върху самия себе си – храня се(бе си), обличам се(бе) си… Понякога това действие върху себе си придобива и нравствен оттенък: обичам се(бе си), мразя се(бе си)… Но в случая действието на субекта върху себе си е с много по-значим оттенък – богословски, сотериологичен. В изречение, където подлогът е сам вършител на действието, Бог може да е единствено „свидетел“, пряко или непряко допълнение. Страшното е, е дори в живот, мислен като християнски, Бог може да е само „допълнение“ към подлога – нашето „Аз“!

Да вземем и друг един почти неупотребяван вече израз: „Спасяван съм.“ Друг (Съвършено Безгрешният) е мой Спасяващ, мой Спасител. Аз съм толкова безсилен, че „нищо не мога да правя без Него“ (Иоан. 5:15). Според мен, по тези мънички езикови показатели можем да придобием дълбока представа за начина на мислене на човека. Според мен един искрен, дълбоко каещ се християнин, никога не би казал, че „се спасява“. Спасява Христос, единствено Христос! Кого спасява? Христос спасява грешниците, погиващите, тънещите, давещите се. Кой се спасява? Спасява се разумният, мъдрият, самостоятелният, знаещият, можещият. Който го може в Църквата, може го и без Църквата – логиката на отпадането от вярата и Църквата се крепи върху това невероятно „се“. С Църквата се разделят най-лесно „спасяващите се“. Ние оставаме в Църквата, защото не се спасяваме, защото не можем да се спасим! Ние пълзим към спасението („аз съм червей, а не човек“, Пс. 21:7), търкаляме се(бе си) към него („А от дните на Иоана Кръстителя до сега царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“, Мат. 11:12), влачим се(бе си) с всички сили и очакваме да бъдем спасени – първо от себе си, от собственото си спасяване, от всичките си претенции за спасяващи се. Нашето „се“ започва и свършва с отвореното към Христа сърце, с подадената Нему безсилна от Адамово време ръка. „Ако не станете като децата“ (Мат. 18:3) включва и детското съзнание за неизбежна потребност от Отеческа сила, закрила, детското съзнание за безсилие и действителния опит на това човешко, детско пред Бога, безсилие. Нашата вяра в Неговото спасение постепенно ни учи на надежда само и единствено на Него; и едва когато тази надежда стане дихание на живота, ума и сърцето ни, някаква искрица от любовта към Него може би ще осветли пътя, по който Той иска да вървим, за да ни спаси!