Практическа граматика на реалността

Изучаването на езици включва овладяването им на извънтеоретично (а аз бих го нарекъл дори свръхтеоретично) равнище: при достатъчно широк опит с неизбежно повтарящи се модели (парадигми), умът усвоява неписаните (свръх-, т.е. над-теоретични) правила на работа с (на) езика. При натрупване на огромен опит (целенасочено или не), човек усвоява „свръх-теоретично“ (т.е. напипва най-дълбоките, коренни възможности и тънкости) на един език (или наука).

Свръхграматиката, това е онази неописана („конспиративна“, т.е. неограничавана „официално“) граматика на нещата, която огромният опит и наблюдения са изработили в ума като усет (понякога неправилно смесван с интуицията, която е неописуема не защото е преляла над регламентирания опит, а защото още не е опит).

По същия начин се достига и до „свръхграматиката“ на реалността – огромният опит с повтарящи се парадигми прави ума изтънчен в разпознаването на „схеми“ и „модели“. Същността на този вид познание, наглед „теоретично“, т.е. „извлечено“, а всъщност опитно-практично, е неговата над-описуемост (опитът да се „опише“ би бил под-граждане, свеждане към нещо по-малко, редукция).

В началото на ХХ век е разработена методика за „дълбоко изучаване“ на езици – тя се основава именно на това „умът да се напълни с опит дотолкова, че да усвои езика в дълбочините му, без да се занимава с теоретична граматика и правила“. Поради тази причина предпочитам да наричам това „свръхграматика“, т.е. дълбоко-усетена езикова същност и приложимост.

Ако този модел на натрупването се приложи към реалността, то неизбежно ще се стигне до установяване на противоречия, понякога огромни, между наблюдаемо и натрупано знание и онова, което се поднася към ума ни от „средствата за осведомяване“ и/или „образование“. Вярата в официални медии като а) държавни, институционни и б) частни, утвърдени, престижни – се крепи не върху опитната „граматика на реалността“, дори не върху доброто познаване на теоретичната „граматика на реалността“ („одобрената от министерството“, „учебникарската“ реалност), а върху почти-случаен, „интуитивен“ (до-познавателен) избор на „авторитет“. Излишно е да се спори, че дори човек с достъп до първоизворите не би могъл да ги прочете до корените им, ако не е усвоил „свръхграматиката на реалността“.

Свръхграматиката е практическа, докато „граматиката“ – учебникарска. По тази причина някои парадигми и закономерности попадат в областта на „конспирологията“, бидейки всъщност установени чрез практически наблюдения и сравнение установки на „свръхграматиката“ на реалността, т.е. – практическата (а не теоретичната) граматика на реалността. Пиша това, защото в медиите съществува недопустимо смесване между базирани на „интуиция“ (=предграматика) фантасмагории („конспирации“) и базирани на натрупани наблюдаеми модели („свръхграматика“ на ума) на реални (исторически повторяеми) стратегеми (псевдо-„конспирации“). Ако човек без да се замисли се придържа сковано към теоретичната граматика и си въобразява, че с това „спазва реалността“ и прогонва от себе си „конспирациите“, точно в тази заключена парадигма на „спазената реалност“ той може би губи практическата граматика на реалността и се самопоставя в най-банална, практическа „конспирация“.

Етикирането на нещо като „конспирация“ става чрез позоваване именно на читателската „интуиция“, т.е. предзнание (незнание с претенции за свръхзнание). Езикът на медиите играе огромна роля в самоизявата на подобни претенции. Силно принизеното качество на езика, с който си служат огромното множество медии днес говори за много повече разчитане на „вкуса“ и „интуицията“ на читателите, отколкото на техните „граматически умения“. Словото се е заклещило в ниските слоеве на битността си и се употребява единствено като невъзможност всичко да бъде докрай представено чрез мърдащи или неподвижни картинки.

Бавно, но неотклонно пътуваме към епохата на безграматичността.

(19 май 2020 г., Севлиево)