Еделвайс 13

(Откъс от книгата ми с детски спомени)

Заваля слънце. Омърлушените клонки на дърветата чуха плисъка му и започнаха да се събуждат от зимен сън. Локви от слънце блестяха по умитата улица. Малко червейче се подаде между дебелите като смокове коренища на липата пред бащиния дом и челото му се окъпа в синева. След слънчев дъжд керемидите на къщите приличат на люспи – на сребърна риба или сребърна ризница. А къщите имат чудна мазилка, в която блещукат изрядко, тук-таме, също такива светли люспици слюда.

Слънчевият дъжд премина и аз се огънах като дъга над спомените си. И като отворих очи, видях същия свят на детството, само че обърнат като гледката, що вижда гимнастик извит като дъга в мост назад.

„Еделвайс“, моята първа улица… там „високо в планината“, в някакъв друг свят, в някакво вече невъзможно минало, като в старата градска песен, която дядо тъй обичаше и която пред децата си нарекох „химна на нашата улица“. №13. „Фаталното“, сиреч съдбовното число. Всъщност, съдбата е много по-интимна от едно число.

Не помня кога родителите ми се преселват тука, годината е 1973-та. Първите детски години ще преминат тука – не в блок, а в къща. Точно тези години, в които човек се сраства с родния си край, а той става за него Родина. Тоест – съдба. Космополитите се лъжат, че могат без родина. Дори да сведат съдбата си до мъглявина, родината им живее с тях и след смъртта – детето попива родния си край в дълбочина, над която съзнанието няма власт: отначало родната люлка, после родната прегръдка (или липсата ѝ – може би липсата на ласка и прегръдка в това най-крехко младенчество и детство е и началото на „космополитизма“, лъжата, че човек е „на вселената“), после родната стая, къща, двор, махала, градче и тъй нататък. Както от мъничкото се ражда малкото, а от малкото – малко по-голямото, така се ражда и родолюбието – от люлколюбието, стаелюбието, домолюбието, дворолюбието и тъй нататък. И ако някой ви каже, че е роден „космополит“, не му вярвайте! Той или ви лъже, или изобщо не познава себе си. Родината е като сърцето – тя умира едва след неговата смърт.

Убеден съм, че първите ми дни и нощи тук, в мъничкото Севлиево и то точно в този скромен дом на тая улица с име на планинско цвете е внедрила във всяка моя клетка неповторимия усет за роден край и родина. И това е станало „без мое знание“. И понеже най-ранните впечатления са дошли в края на лятото и началото на есента, когато съм и роден, то душевността ми е най-близо до листопада. Есенно дете съм аз.

Но докле човек се научи да ходи, очите му са природно насочени нагоре – към небето. Таванът е първото ни небе. Стаята – космос. Там се раждат нашите първи митове и легенди, оттам ни връхлита стихията на нашата първа поезия.

Старата къща тогава е била сравнително нова, на десетина години. Две липи отпред – едната пред комшийската врата, на дяда Пенка, ортака дядов, който е живял на втория етаж. Нашият е първия етаж с двора зад къщата.

Задните дворчета са особеност на севлиевските къщи от средата на ХХ век. Външните стени определят границата между семейството и света. А задните дворове, разделени от прозрачни плетове и мрежи, определят границите между семействата. Между нас и света е нужна стена. Между моето семейство и това на съседа – прозрачна, почти условна граница. Още в началото геранят, що се паднал в нашата земя, се споделя от дядо и съседа, дядо Стефан – от нас водата, от тях тока за помпата. И така беше до съвсем скоро, когато помпата, от дядово време, най-сетне и тя изживя сетните си дни. Добросъседство, което вече трудно може да се върне! То допринесе много за душевността на цялото ми детство!

Първите думи, които съм запомнил, са започнали не от смисъла, а от звучността – от оная централна подбалканска мекота, вече позагрубяла, т.е. „покнижовяла“ поне в акцента на севлиевци от по-новите поколения, „благодарение“ на медиезацията. В мое детство тая мекота бе значително по-осезаема, по-ласкава, по-звънка. Само на четири километра от Севлиево е селцето Богатово – родно на прапрадядовци и прапрабаби, родно и мен. Там този акцент е значително по-мек. С всяко следващо поколение той се е втвърдявал. Не се ли е втвърдявала и душевността на хората от моя край? Не знам. Но впечатленията, които тия ранни дни са ми оставили, са като поръбени от заник облаци, а от тях се е сипел мек дъжд, родно слово, и е омекчавал като нивица душата ми за сеитба словесна.

Много пръски от боичките на детството са останали у мен от това маловремие (нека тази бъде думата вместо „период“, късо време от късото време на късия ни земен живот!) – едва-що уразумял нещо от огромния живот под бялото небе-таван, в моя ум е влязло „страшното“. Кой ли ми е казал приказка за баба Яга?

Първото ми креватче е малко – два лакътя широко, един десетгодишен детски ръст дълго, а „леглото“ му, сиреч плоската му дъска, гдето лежа, е задюшечено, вдигнато два лакътя от земята; метална пръчка, боядисана в млечнобяло, върху която е нанизана мрежа от плетена връв с отвори, колкото да пъхна ръка до над дланта си, не повече; пръчката се спуща до леглото на креватчето, за да може детето да слезе (кога е поотраснало). Аз съм още малък, вадят ме направо изнад мрежата, която е обърната на юг, а гърбът на креватчето е прилепен о северната стена. Тая стена е белосана, неравна, с дупчици. Една сутрин сънувам сън, тъй силен и впечатляващ, че и досега го помня. В тая стена се е вселило „страшното“. Баба Яга. Още преди да се събудя, в съня си съм напълно буден и гледам, как в стената се отваря хралупа, а от нея се подава страшна старица, що протяга костеливите си ръце да ме вземе в тъмното си жилище. Сърчицето ми се разтуптява лудешки, страх пълзи по цялото ми тяло, събуждам се. Крещя: „Бабо! Бабо!“ И баба – светла ѝ памет! – идва от кухнята и ме изважда от прокобното креватче. После, когато отново ме слагат да спя следобеден сън, аз ставам и внимателно оглеждам стената. Там има дупчици. Една от тях ми се струва подозрителна – по-голяма е от останалите. Тя ще да е! Не искам повече да спя тука. Над мене живее баба Яга! Този страх продължава известно време, през което съм се „изселил“ от жителството си в креватчето с пръчката и мрежата.

Другото, което ярко помня от тая първа моя стая, е картината, що висеше над леглото на баба и дядо – всъщност две легла с пружини от онова време, по които със страст скачахме. Как скърцаха само! Та, надвесена от източната стена, там висеше „Деветият вал“ на Айвазовски. Отново заник. Отново някаква тревожност, която големите са свикнали да не забелязват, но в детските очи тя е изход към един огромен, вълшебен, понякога прекрасен, а понякога страшен свят. Големите не знаят колко важна е всяка подробност в нашата първа детска родина – малката спалня на детството. Ако знаеха, щяха да я изпълнят с прекрасни неща – с картини от доброта, с мелодии от тиха радост, с иконите на добродетел и смирение!

Как съм попивал с очи тая морска картина! Морето е живо. Какви огромни вълни! Колко самотни са тези хора, вкопчили се в огромен, дървен кръст! Тогава не знаех що е мачта. Но най-дълбоко ме впечатляваше светлината на потъващото в огромното море слънце. Такава светлина в моята родина нямаше! Както първия заник с малката лодка в Пловдив, тъй и тука – алените струи светлина, що пронизваха пръските солена вода, бяха знак непонятен, но много дълбок, за някакъв друг свят, отвъд простата видимост на всекидневния ми свят. И този друг свят бе много по-властен от тукашния!

В другата стая висеше картина на Шишкин – боров лес, пред него муден поток с прозрачна до дъното му вода, огромни камъни с мъх по тях и едно замислено, синьо-виолетово небе. Още един вълшебен свят, още една мелодия, която отрано завладява душата ми с усет към изящното реалистично-романтично изкуство!

Коридорът между спалнята и кухнята е малък, но за мен това е цял тунел, винаги тъмен, през който от първата ми родина се добирам до втората – кухнята. Трапезария с радиоточка в ъгъла, откъдето ме обливат първите потоци българска реч. Мъничка готварница от североизток. И един прозорец, през който отвън наднича липата с цяла непозната вселена зад нея. И до днес! Сега, в края на април, в маловремието на т. нар. „карантина“, нашето безподобно заключеничество, тая липа е още жива – последното неотсечено дърво от улицата на детството. За децата ми тя е жива легенда, свидетелка на три поколения живот. Току-що се е разлистила – нежнозелените ѝ, полупрозрачни от младост листа огряват утрините и вечерите ни с оная млечнорижа светлина на пробудата и заспиването на слънцето, която обикнах от картините на ранното ми детство. Блага старица е тая липа. Обичливо бди над моето око към света – прозореца на детството ми.

Време е да пристъпя към „третата родина“ – задното дворче, символ на нявгашното севлиевско добросъседство и взаимопомощ.

Петко Т. Хинов