Бѣдняшки врѣмена

Опитвамъ се да чета съврѣмененъ романъ – нелошъ сюжетъ, за пандемия отъ птичи грипъ. Но отъ самото начало нѣщо ми тежи въ начина на писане. Постепенно осъзнавамъ какво е. Романътъ е написанъ сѣкашъ „по филмъ“ – прѣобладава „сценичното“, „сценаричното“, а не собствено романното, литературното, художественото.

Вейдле говори за „смъртьта на романа“ още прѣди вѣкъ. Романътъ отъ „сценариченъ“ типъ сѫществува на ниво „увлекателность“, но не по-далечъ отъ него. Словесната му тъкань е бѣдна. Стилистично срѣдно, посрѣдствено равнище. Езикътъ е „заглушенъ“ отъ „киното въ него“. Може би затова не чета съврѣменни романи – дори хубави сюжети сѫ много често „заглушени“ отъ „киното въ тѣхъ“. Въ по-старата художествена литература понѣкога единъ малъкъ откѫсъ те плѣнява съ словото си, двѣ-три изрѣчения ти взематъ дъха, грабватъ ума отъ тѣлото ти и те прѣнасятъ въ нѣкаква земя неизвѣдана.

Все повече осъзнавамъ огромната врѣда, която видеокултурата е нанесла и продължава да нанася върху словесното изкуство съ неговитѣ високи изисквания и възпитателно въздѣйствие върху ума на поколѣния. Живѣемъ въ бѣдняшки врѣмена. Въ всѣко едно отношение.

Дневникъ, 6 априлий 2020 г.