Страхът да не останем без Причастие
Чудили ли сте се понякога какво означават думите от молитвата на Оптинските старци: „Укрий ме от мрежите му в скритата пустиня на Твоето спасение“… Скрита пустиня!
В пустинята великите отци и майки не са имали нито храм, нито свещеник, нито причастие. Но са имали Бога. Днес ние живеем така, че имаме и храмове, и свещеници, и причастие… Но имаме ли Бога? Богоносим ли Бога в сърцето си? Не е ли обърната „логиката на спасението“ за нас? Не се ли „бутаме на опашката“ със страх „да не останем без Причастие“, но не съвсем със страх да не останем без Бога, смятайки, че причастието е гаранция за спасение само по себе си?
Всъщност отговорът е прост – какви сме след причастието. Това е отговорът. Ако и след причастието ние не се разделяме с греховете си, не е ли това много по-страшно от временната раздяла с причастието, за да се усамотим в „скритата пустиня на спасението“? Там човек наистина може да остане насаме с Бога и да се бори, както са се борили пустинниците, според силите си, с подвига на покаянието и постепенното очистване на душата. Ако Бог поиска да временно се отдалечим от Неговото тайнство, как бихме могли да възразим? Ако Бог поиска да ни даде св. Причастие, кой би могъл да Му попречи? Разбираме ли, колко скъпоценно е това време, което ни се дава, за да го прекараме в „скритата пустиня на спасението“, в усамотението, от което сякаш несъзнателно бягаме, защото самотата е „смърт“ на суетата и начало на вечния живот, защото в самотата вярващият се учи да ходи пред Бога, а не пред хората?
Душата наистина има нужда от тишина, от безмълвие, от мълчание… Заредените с човешки страсти думи я уморяват. Зацапват я. Тя има нужда от спокойните, кристални води на безмълвието и за да се мие в тях, и за да се оглежда в тях, за да види раните, получени през шумотевицата на безполезни светски „забавления“. За да узнае, колко дълбока е тя. Колко недокоснати от светлината кътове в нея крият страшни тайни. Колко тревоги и страхове се раждат точно от тези кътове… И колко детински са тези тревоги и страхове в сравнение с величествения, всеобхватен Божий промисъл за всичко, що диша и що не диша. Негов е светът. Негови сме ние. Негова е историята. Негово е и бъдещето. Тези мисли смиряват разбушувалото се море. И то ще улегне. И светлината ще прониже всичката вода с елмазен блясък и ще го просветли до самото дъно!
Севлиево, 20 март 2020 г.
