Най-голямото наказание
Преди доста години прочетох в една от книгите на свети Серафим Софийски – за жалост не си спомням точно коя, – че най-голямото Божие наказание за едно общество, това е земното благоденствие. Мисълта ме впечатли като ярка и необикновена, но дълги години не успявах да проникна в дълбочината на смисъла ѝ. Православният богослов практически изказва теза, диаметрално противоположна на протестантското разбиране за земното благоденствие.
„Богат мъчно ще влезе в Царството небесно“ (Мат. 19:23)
Всъщност, светителят е „окрупил“ тази евангелска мисъл – богатият човек е станал богато общество.
Мисълта постепенно се изясняваше – колкото повече има човек на този свят (или си мисли, че има, което изгражда у него същото отношение към материалното), толкова по-сляп е за Бога, който е Дух. За пропития с материализъм ум духовното е невидимо, а щом едно нещо „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало“ (1 Коринт. 2:9), то просто не съществува. Духовното не съществува. То е енергия, произлизаща от материята. Всичко е материя. Връзката с Бога е погубена за развитото материалистическо общество. Винаги съм се чудел за каква „духовност“ говорят именно в такива общества?
Натрупването на материални блага без духовна култура, която да опазва в човека ония качества, които могат да му помогнат да „консумира“ благата си предпазливо и без увлечение, несъмнено води до повсеместно „затлъстяване“, което обезсилва духовната имунна система на човека и го прави практически роб на благоденствието – състояние, при което най-малкото лишение от комфорт създава у роба депресивна криза. За щастие, някъде, като самотни звезди в нощно небе, се пробуждат отделни миниатюрни сегменти на минимализъм, на свеждане на материалните „потребности“ до разумна скромност и това, според мен, е най-добрият, единственият начин за борба срещу глобалното консуматорство (хабителство). Но като цяло, обществото е разслабено, парализирано, от консуматорското благоденствие. И пандемията се явява не като заболяване, а като свидетелство за вече развито до опасни размери заболяване – същото, което светител Серафим нарича „земно благоденствие“ – като състояние на „културата“ и „цивилизацията“. Пандемията всъщност е болезнено лечение, но все пак, лечение, на едно гибелно състояние, в което изпадат обществата, „издигнали се“ над „добро и зло“, т.е. приели „относителността на Божия закон“ и индивидуализма на личния морал (последното може да бъде крайна липса на морал от гледище именно на един неотносителен, Божий закон). В „Откровението“ се разкрива тъжната гледка на такова едно общество – лекувано, но отказващо лечението и бързащо да се „върне към нормалния си“ себесъсипващ живот. Общество, което най мрази да му „четат морал“. Тоест, което мрази Бога в името на криворазбраното си благоденствие. Самонаказаното общество на благоденствието е обречено да свири марша на „Титаник“ до потъването си, защото то разбира от лечение (т.е. нищо не разбира, бидейки сляпо за собственото болестно състояние). В този смисъл вече напълно разбрах мисълта на великия Софийски чудотворец: „Няма по-страшно наказание за едно общество от земното благоденствие!“ Последствията от тази болест са именно онова „наказание“, за което говори св. Серафим.
Впрочем, размислите ми са безполезни.
(17 март 2020 г., Севлиево)
