Някога. Завръщане.

Някога хората имаха малко земя, малко книги, много деца и много слънце. И дори не знаеха, че съществуват папуаси или ескимоси. Ограничеността има своите огромни предимства пред „всезнанието“ на глобализма. По-малко земи, по-малко власт и алчност. Човекът е създаден да бъде щастлив с малко, а не с много. От много глава боли много. Тепърва ще го изпитаме.

Малкото, което имахме и което бе наистина наше, заменихме с велики планове, велики амбиции, велико присъединяване-интегриране-смешение и велико падение. Като че ли дойде време за смирение, за отказ от многото, за прегръщане на малкото, за плач и завръщане… И за осъзнаване, че много, много малко е нужно на човека и че дори това той може да споделя и да намери щастие, покой и мир през всички дни на земния живот…

Тревиците покараха; минзухари нацъфтяха, теменужките ухаят толкова далече, зюмбюлите, с които ще запомня бабиния двор на детството ми, ей ги на — и те набодоха, разтвориха уханни цветове! Колко е малък задният ни двор, а колко огромен ми се виждаше тогава, в детството! Колко хубави бяха първите ми молитви към Господа, на които никой не ме бе научил! Какво неповторимо чувство, че Той, Изобразеният на първата ми икона, ме гледа отнякъде с толкова грижа, обич и закрила! Чувството, че Неговата слънчева светлина нищо не може да я засенчи. Че Неговата ръка е най-силната на света! Чувство, което понякога бе тъй силно, че целият този свят ми опротивяваше, с всичката си демонска зараза, с всичките си нечовешки страсти: гордостта, алчността, плътската нечистота… Чувството, че всичко тук е прекалено пошло, за да има каквато и да било стойност в сравнение с оня свят, от който Той ме гледаше и гдето ме зовеше! Чувството, че единствено детството е направено от Неговите ръце! И онази мъка, онази неописуема мъка, с която напусках детството — защото то бе моят същински роден край!

А после… после пламенната молитва да ме запази Той, доколкото е възможно, дете. Да съхрани оня мир, оная чистота и непритежателност, които правят детето цар на целия свят: на свят далеч по-голям и просторен и от най-алчната, и от най-златната зла мечта на обезобразения човек на „зрелостта“!

Как се молех и Ней, на Майката Божия, да ме върне в детството, да ме спаси от този невероятно подъл свят на „еволюирали бивши животни“! И колко пъти детството ме е спасявало и простотата, нищетата, са ми давали опората, върху която все още да не се поклатя и да осъзнавам, че съм човек!

Може би сега е времето за завръщане към малкия свят на красотата, съхранена в скромността и простотата? Може би сега е времето да изпитаме истински спасителното бреме на Великия пост, подготвящ всяка вярваща душа за Възкресението? Може би тази година Възкресението ще е най-светлото за през последните 30 години? Може би точно когато страхът, възмущението и болката от предателството са най-силни — ще дойде полъхът на Неговата пролет и птиците ще се завърнат по родните места както никога досега — както някога, в детството? Може би точно уплахата, предчувствието за беда и затишието пред бурята са първите признаци на огромната промяна, която жадуваме, но за която просто не сме имали решимостта да се подготвим? Може би точно сега доброто в сърцата ни ще избухне като пламък в отдавна подготвяна клада — кладата на завръщането към онова, което всъщност сме: добри деца на добър Баща? Може би змийската кожа, в която лукавото греховно чуждожителство ни е облякло, е започнала да се разпуква и болката ни е рождествена?

Лично аз чувствувам все по-силна жажда за завръщане: към чистотата и любовта на детството; към всепрошката и към ония думи, чиято сила да назовават истините просто и свещеноясно, е истински целебна, истински всеобхватна, истински благопомазваща! Вярвайте в Словото и Неговата сила!

Господи Царю, Небесна Царице, все воинства небесни и покровители родни наши — отворете обятията на най-съкровеното у нас и прегърнете своите деца! Време е за обич! Време е за завръщане!

Великия пост, 2020 г.