Три великопостни песни
Отново идат дни на покаяние.
С отмерен звън събира храма свят
на тихото Андреево стояние
и беден и богат, и стар и млад.
На сън отхожда дневния светлик
и топъл сняг звънливо пей в улука.
Пристъпяш смиром в храма белолик:
свещици пред иконите блещукат.
„Помилуй ме!“ — мълви отеготено
от скръб житейска грешното сърце.
„Помилуй ме!“ — вторѝ му свят-вселена
под свода мръкнал дигнала ръце.
И твоя ден към заник се накланя,
и нещо свидно спомнил си, заридаш;
в призвездна тъмнина безмълвно скланяш
колене пред невидимия Цар
и всекиму готов си да въздаваш
за зло — добро, утеха — за обида,
за жлъч — нектар, милувка — за шамар…
И сетен звън молитвата гореща
едвам възпира. Сводът ръченик
всезвезден над земята ниско свежда
и всякое сърце невям усеща
прощаващ взор над храма белолик!…
Тъче безспир и разтъкава
неведома ръка без прежда —
ту небосклоните одява
във златопразнична одежда,
ту нищи я и ги раздява,
багрянеца със креп менява
и вместо пир ни плач отрежда.
Пристава корабът. Прибоя
покорно рамене отпуща.
Надвечерта сменява зноя
и най-подире — звездороен
покров моретата обгръща.
Житейските весла без сила
висят в подмоли усмирени.
Така житейските моря ни
и нас измъчени изхвърлят
на пясъчния бряг на поста,
замаяни, покрити с рани.
Дошло е време да захвърлим
весла, да стъпим върху моста
към бреговете възжелани!
В Господните двори блещукат свещици
и ликове скръбни светлеят край тях.
Тук някой нашепва покайна молитва,
там друг изповядва се. Всякой е тих
и всякой изтайно Христа умолява.
И всякое слово в Канона покаен
във камъка твърд на душите дълбае
със ангелски пръст словесата незнайни
на порив небесен, на благостни тайни.
И всякое слово поръся душата
с роса благодатна от свода небесен,
и тихо е, тихо е в храма чудесен,
тъй както е тихо след изповед свята!…
