Космонеполитъ
Гледамъ вчера съсѣда, мѫжь отъ нашето, на 70-тѣ, поколение, сдвоилъ се – цѣпи дръвца. Въ двора си отъ лани пусналъ кокошкитѣ – всичко опоскали. А прѣди, кога бѣха живи родителитѣ му, дворътъ бѣше зеленъ: зеленчукъ имаше, подправки, живецъ. Тѫга ме обзѣ, та го питамъ:
– Какво става, кокошкитѣ всичко изпояли, нѣма ли да разкопаешъ, наново да посѣешъ зеленчукъ тая пролѣтъ?
– Ами не – отговаря ми, – пакъ ще ходя въ Англия.
Гурбетлѫкъ, зеръ, викамъ си. И ми идва на умъ миналата година, кога го питахъ, бѣ ми споменалъ паритѣ дѣто за беритба на мѣсецъ му давали – тѣ излизаха нѣкѫдѣ трижъ повече отколкото азъ съ прѣводитѣ отъ старокитайски изкарвамъ тука.
Спомнихъ си това и мрачниятъ облаченъ день дважъ и трижъ по-мраченъ ми се стори. Да си оставишъ ти родната земя, градинката, да огние, да обутя, да се сплуе отъ кокошето кълване, за да слугувашъ на чужди хора въ чужда земя за бѣли парици за въ черни дни!
„Ами що не идешъ и ти?“ – дума ми една мисъль. – „Съ тия знания тамъ ще си добрѣ, а тука мъкнешъ ярема едва-едва, колкото да имашъ да прѣживѣешъ!“
„Тъй“ – викамъ ѝ на тая мисъль. – „Ама какво да правя: тукъ всичко е родно, мило, татково, майчино, та па и пра-прадѣдово чакъ… А тамъ и богаташъ да стана, душата ми ще е като ей тая калъ, отъ кокошкитѣ опоскана до стръкче: нищо зеленко, нищо живичко, нищо за окото да му се порадва. Швейцария думашъ, Англия викашъ? Ама нѣма да я чуя тамъ меката тукашна, прѣдбалканска, българска рѣчь… А безъ нея, безъ черковния звонъ български, безъ кроткитѣ очи на отиващото си поколение българи-градители на тая Родина, какъ ще живѣя!?“
Тъй ще си умра – вкорененъ въ живота български, без крилѣ, съ които да космополитна къмъ чужди небеса…
