Заразата

Никой ли не забеляза епидемията? Тя се е настанила тук вече от десетилетие, че и повече. Почти не се срещаме лице в лице. Целият ни живот е съсредоточен в изписани с нули и единици, кодирани и прекодирани мисли, споделени с хора, които дори не знаем с какви лица са в действителност. Не и в Лице-книгата.

В ерата на телефоните чувахме гласовете си. В ерата на Лице-книгата се гледаме през „профилите“ си. Но нямаме анфас. Липсват двете живи очи, през които можеш да надникнеш в истинския свят на човека.

И ето ни сега, под „карантината“ на модерния живот, в мъничките клетки на въображаемото пространство на нулите и единиците. Човек има нужда от човека – особено по време на епидемия. Но да не се окаже всъщност, че епидемия няма. Че заразата е проектирана вътре в нас. Че ние я виждаме и се боим от нея единствено в матрицата. Да не се окаже, че ужким сме споделяли помежду си, а всъщност сме споделили, не – отдали! – живота си на анонимния друг, който всъщност е… алгоритъм.

Стените ни в Лице-книгата! Колко сполучливо са наречени те стени. Всеки лепи по тях мислите на ума си, чувствата на сърцето си, смеха на устните си, плача на душата си – стенвестник на живота си. И не забелязваме, че всъщност заразата не е някъде навън, при „нестерилните“. Че всъщност, заразата, която ни е турила под тази „карантина“, е вътре в нас.

Представете си, че връщането е възможно. Че нашите ръце отново могат да се докосват, а погледите ни – да се срещат. Когато си представим колко обикновени неща сме загърбили, изгубили, забравили чрез медиите (на български: „посредници“), бихме потръпнали.

Вчера бяхме в градския парк. Бе облачно, но слънцето тук-там пробиваше студения слой облаци и милваше земята. С децата забелязахме дърво, обляно в матово-алените отблясъци на прощалния залез. Там бяха излезли огромно множество божикравички. Защото тези буболечки обичат слънцето и топлината му. И дори през зимата, която ги кара да се крият, те се стремят към всеки слънчев лъч топлина и заедно бягат от тъмните кътове на оцеляването, за да се порадват, ако би дори и за сетно, на милващото слънце…