Школа по лицемерие
Едно от невидимите свойства на двойните стандарти и лицемерието е да те накара сам да станеш двойник на себе си и да мериш хората по лице и лицето си – спрямо тях. Най-опасното тук е, че двойствеността (а тя може да е тройственост, четворственост и т. н. – правописният речник е предвидил достигането на три лица, ала в живота хората „сложни“) се залага в детската душа още от най-ранна възраст, ако не за получаването на облаги, то за предпазването на малкия човек от хитросплетените „игри“ на възможните му измамници и лицемери в проектиращия се в детството му бъдещ живот на възрастен. В свят от лисици оцеляват лисиците, нали? Или поне носещите лисича кожа, за да не бъдат „маргинали“. Колко неоригинално нещо е „социализацията“ в едно лицемерно общество!
Когато човек е принуден да дава единствено харесвания, да се пази от езика на омразата и нейните фобии, да се самоцензурира, за да не раздразни цензорите, да носи социална маска колкото се може по-естествено, за да не го заподозрат в неискрено лицемерие, той губи може би най-ценното качество, с което би могъл да бъде полезен именно на обществото около себе си – качеството да бъде възможен коректив (ако сам не е вече рецидив), тоест, да освежава сивотата на правилния, униформен свят (шаренията на дъгата е също вид униформа!) с все по-рядко срещани качества, като например нелицемерие, наивност, откритост, свобода да говори каквото мисли, без да се тревожи за „кариерата си“…
Когато човек обаче бъде възпитан било в „преданост на партията“ (не едноцветната, но пъстрата партия), било в политкоректна толерантност към всичко, освен езика на истината (това е една и съща установка) – почти всичко в него, което показва навън, се превръща в придатък към оценъчния механизъм на „стандартите на общността“. Или, ако използувам един архаичен образ – човек се самозазижда в стената на обществения градеж на новата вавилонска кула, също както в легендите са зазиждали мома в новоначенат строеж. Колко надменни трябва да са зидарите, за да искат да зазидат в кулата си колкото се може повече деца (=нелицемерни хора)!
Всъщност, въпреки многото ни къде автентични, къде набедени отрицателни качества, ние българите притежаваме една ръбеста, балканска непосредственост, която ми се иска да развием (не по посока на ръбатостта, а на честността) и превърнем в свое ново национално самочувствие. Да развием, да изострим чувството си за социална справедливост по посока на нашенския, парадоксален неконформизъм – непредсказуемо съчетание между независимост на духа и социално сцепление, насочено срещу лицемерното ограбване на този беден, многострадален, но коренно добър и състрадален народ, чиято доброта е принудена – отново от силите на разрушителното лизане, пардон, лицемерие – да се преструва, че вярва в чужди ценности и че работи усърдно по усвояването и внедряването им у нас (същ съветизъм, ако би и пъстричък).
Връщането към себе си на нашия славен не с гръмкостта си на колонизатор народ означава преди всичко възраждане, възбунване, бунт на духа срещу оковите на консуматорското оплячкосване на малката тая, но наша, отвоювана и заплатена с дух и кръв българска земя. Означава изчекване на същността ни от потното, задушаващо ръкостискане на лицемерното приятелство. Означава… ох, отклоних се отново!
А всъщност исках да въздъхна от омраза към двойните стандарти и мекия, сенчест тоталитаризъм, който винаги, неизбежно отвежда към лъжата. А оттам – към лъжи за историята, смисъла и полезността на лъжата. Затворен кръг, гробовен кръг!
Отворете прозорците, докато не е разсъмнало, приятели! Вън звездите все още си приказват. Скоро няма да могат и това – ще ги следят дали не са прошепнали на ухо нещо противно на „стандартите на общността“!
