Животът като сън
В древните култури често животът се сравнява със сън. В това сравнение има и глупост, и мъдрост. Глупостта е в това да се приписва на живота илюзорност, измамна образност – да се релативизира животът заради мимолетността си. Мъдростта е по-дълбоко в това сравнение: животът е сън не по отношение на собствената реалност, а заради отношението на хората към него – те вярват в него както вярват в съня по време на съня. По времето на сън, дори и най-нелепия, разюздания, без всякаква връзка с реалността, потапянето в него е тъй могъщо, че човек е склонен да се радва на нелепости и да се бои от нелепости. Обратната проекция е – когато тези нелепости се случват в живота му, да се надява, че ще се събуди и безумието ще се окаже… само сън. Ето това, според мен, е вложено в християнския израз „житие же сѣнь и сънь“ („животът е сянка и сън“).
В първия случай, присъщ на източните философии, животът-илюзия води към събуждане от празнотата на илюзията във „велика пустота“. Затова те са привлекателни за нихилистично мислещия ум. Във втория, присъщ на християнството, животът, в който сме се вкопчили като в сън, води към разминаване с онова, което не е сън – света на вечния, неизменния, всеблагия и всесправедливия Създател, в Когото няма и сянка от небитие и нищо. Всичко тук е пронизано от усета за Личност. Личностността на Бога Троица, въ-образена в човешката личностност. Не дхарми, не прах, който вятърът извява от гробовете човешки, а личност – богопочетена, необезличима като създание, неусмъртима като битие и неповторима като личност.
Сънят е също и откровение на съкровеното в недрата на човешката душа. В съня душата има свободата на безтелесността – тя лети, тя твори светове, тя изменя самото естество на мисленето и съществуването. Образността на сънищата ги доближава до филмите, които също се стремят към отвъд-действителна „реалност“. Неслучайно фантазията е един процъфтяващ жанр и в литературата, и в киното днес. „Люси“, която отключва „скритите“ и „неизползваните“ възможности на човешкия… мозък, където е съсредоточена огромна част от илюзиите на научната фантастика. „Люси“, която се превръща в бог, но не чрез подвиг и съединение с Бога, а чрез… биохимичен катализатор. Материя, що ражда „чист дух“, „чисто битие“… сила всесилна. Сънят на нихилизма.
А може би сравнението включва и още една, трета страна – пълната безпомощност пред и уязвимост от реалността, в които човек изпада, докато сънува? И тук смътно напипвам причината за ония неудовлетвореност, неприязън и чувство на ограбеност всеки път, когато свърша да гледам дори най-хубав филм, дори най-хубав сън… Преди много години съм чел у светите отци на православната Църква, че сънуването е станало възможно едва след грехопадението – първозданният човек е спял дълбоко, без съновидения. Като невинен младенец!
12 февруари 2020 г.
