Пролетен трилистник

І.

Тих дъждовен ден ни поднесе ръкойка свежа дъбова шума, още щом стъпихме на старопланинска земя.

Всичко тъне в зеленина. Пътеката е зелена ивица от неповторими кичури и китки, гальовно ръсещи росни капчици дъжд. Росица, дъждец, злак. Златно време на безградие. Мирише на България. Тук всичко – всяка буболечка, тревица, хълмче от здравец и момина сълзица – всичко знае български и ми шепне единствено на чист, роден, мой език. Затова с треволичките и птичките нямаме немир, несговор и немота.

Сега е втората нощ. През широко отгърнатия прозорец на пръски се донася росната щурчова песен. Също като преди петнайсет години. Тази песен се сглаша с бърмоленето на реката от дола и увира се между мокрите от валежа клонаци. Спокойно е — като преди три века. Величествена е старопланинската нощ — още пее една давнешна, робска песен. Не ли от туй, че още е робство из тая българска земя-страдалица? Още е робство…

Искам да съм мъничка, недосегната от греха мравчица. Глупаво е да си безумец сред мислещи безумци. По-харно е да си мравка… По-далеч от човеците и тяхната злоба.

ІІ.

Синевата най-сетне си проби път през облачните преспи. Разповиха се небесата, поусмихнаха се. Веждите планински се поотхлупиха. Росен лъх изпълни придолията на Росица.

Не мога позна ни един кът – всичко тъне в зеленина, масляна, набухнала подир няколкодневния дъжд. Тревите са смаяни от радост – след отлетялото сушаво лято не могат да разберат защо са нагиздени тъй обичливо! Полянките край пътя за нагоре – населени с калинки като горски ягодки – калинкина ливада. Жиловлякът наперено навръстил. И едни бисерно-жълти, длъгунести цветя, които назовах просто – жълтичета. Та нали светят като ясни жълтички, като парички в тревите! Има там още някакви неизвестно какви цветя, гроздоляви и лилави – та ги нарекох лилянчета. Ненагледна хубост Божия!

Интересно е едно неизобразимо петоцветно цветенце – също не зная как го викат. Цветът му е плахосин. В него има такава умъдрена скромност, че си помислих дали не е рожба на майското небе.

Цветята са всяко малка песен. Каква пъстрота от звук и безречие – едни шушукат, други тананикат, трети, мълчаливо гушнати в тревата, не отстъпват от общото пеене, четвърти – камбанят, пети – направо звънят. И всички – във ведро единогласие, в планинско съзвучие. Жал ми е за хората, живеещи в градовете!

Седнал съм под новозашумена, зелена бука и се опитвам да въсловеся вижданото. Край столетна скала стои малко борче. Наоколо – буйни, широкостволи треви, кичурести туфи, по всичко и всъде – зрънца небесни сълзи! До снощи се търкаляха те по свехнали борики и младорасли буки. До късно не полъхваше звънът на пролетния дъжд. От миналото сухо лято ни отделя сякаш не година, а пропаст време. А сега нищо не е могло да се отърве от зелената боя на пролетта. И върху всяка тревица, въз всяко листенце мъдрата Божия ръка е написала светъл стих!

ІІІ.

Слънцето още злати върхарите, въздухът е изтръпнал от привечерния хлад, а ето – щурците вече обтегнаха тетивките си и струнно засвириха. Хубава, балканска песен. Тиха — като капчиците вечерна роса. Несмело завъртя чекръка си вечерта и запря. Умълча се вятърът, що прихна току. Вечерен мир обгърна придолието.

(2001)