Българското семейство – над предразсъдъците и властта на постлибералното „демократично общество“

Статията ми по-долу е размишление върху изказванията на Антоний Тодоров и сие, и няма отношение както към неговата личност, така и към когото и да било другиго – тя отразява единствено изказванията му, както и идеологията, която стои в основата им. Цитатите привеждам според статията „Българският хелзинкски комитет иска да забрани на родителите да възпитават децата си“.

«Всяко новородено има вродени права. Родителите не могат да предават своята идеология или идентичност на децата», – съобщи пред участниците във форума Антоний Тодоров, съветник на бившия президент на България Георги Първанов.

Също така професорът заяви, че «децата не са собственост на родителите».

На въпрос, зададен в залата «Имат ли приоритет обществените ценности над семейните?», Тодоров отговори: «Разбира се! Не можем да оставим децата във властта на родителите и техните предразсъдъци», а също така «една общност не може да има пълен суверенитет».

Над израза „демократично общество“ тегне все по-мрачното усещане за завръщане, разбира се „либерално“, към проваления вече тоталитаризъм. Самоназначилите се „социални ментори“ („ние“ – в думите на Тодоров) – тези, които „разбираме“, които „не можем да оставим децата във властта на родителите“ – неусетно прибягват до ключовата дума „власт“. Да, борбата е именно за власт. Който властвува над образованието на един народ, той властвува над ума на бъдещите му поколения. Но това явно на „ние“ не е достатъчно. Родителите („те“) все още могат да възпитават в „различност“. Това явно „застрашава“ либералната демокрация („ние“). Родителите имат „предразсъдъци“ („ние“ нямаме) – те могат да отстояват древни и вечни ценности, неизменни като Божиите заповеди, – „ние“ сме свободни от такива предразсъдъци. Затова ще пада възрастовата граница на „образованието“. Затова един ден децата ще бъдат – както в „прекрасния нов свят“ на Хъксли – вземани кажи-речи от люлката, за да ги възпитава … „държавата“. Затова родителският авторитет ще бъде атакуван с все по-неприкрита „любов“ към „права“ и „свободи“. Защото абсурдът на това да отричаш свободата в името на свободите и правото в името на правата се уравнява единствено с властта.

Има власт естествена. Има авторитет природен. Има и откраднат авторитет и узурпирана власт. Властта, за която Тодоров говори е последната. Естествената власт произлиза от корените – дървото „властвува“ (неприятно ми е да употребя точно тази дума, но тя е ключовата) над всички свои клони и разклонения чрез корените си. Корените, то се знае, не могат да бъдат заменени от сурогат. Затова те винаги ще пречат.

Разбира се, тези заблудени (или купени) хора са разменили свободата на ума си срещу сребърниците на „либералността“. Затова, ако четете статиите им внимателно, в тях ще откриете много думи и почти никакви мисли. Може би в последния си стадий новият либерализъм е вече погълнат от собствената си абсурдна идеология и не може да ражда мисли за мислещи хора – единствено лозунги и лепкави етикети за привърженици и отрицатели. По етикетите се разпознават безплодните идеологии. Това, за съжаление, е нивото, което достига всяка идеология, стремяща се да бъде свой собствен адвокат дори с цената на отрицание на очевадното.

Самата тема за „детските права“ е напълно изкуствено създадена и поддържана. Детските права са неотделими от семейното право по самата природа на семейството, която е цялост; извън целостта на семейството думата „семейство“ е без смисъл: членовете на семейството са си сами субекти. В отделянето на детските права от семейните се провежда „деконструкция“ на самата природа на семейството; в това отделяне е вложена антилогика, присъща на неолиберализма въобще – той посяга на семейството, на цивилизациите на семейството и на тяхната култура със същата нескопосна лекота, с която посяга и на двата пола на човешкото естество. Преведено от тази антилогика към сравнителната логика на естествения брак: „детски права“ е същото като „правото“ да се родиш от еднополов брак – мисията невъзможна. Защото най-малкото число, което ражда плод, не е едно, а две. Две ражда и роденото от сливането на тези двама е не единица от чужда на тях слънчева система, то носи тяхната природа, наследява ги в генетично, материално и духовно отношение, продължава тях самите. Субектността на едно-от-двете-слети е субективна дори след пълнолетието – навършвайки пълнолетие, младият мъж или жена не престават да са органична част от семейството си. Коренът на семейното дърво е основа на семейното право. Но в доктриналната „логика“ на Тодоров родителите пречат на… обществото. Личностите – на безличностното събирателно. Бракът като тайнството на едната плът (скрепена от единодушната любов) е „отменено“ от „либералната демокрация“ на социалните пехливани. Бракът е направо обезсмислен. Семейството е ненужно. На този етап то просто се отстранява от децата.

„Децата не са собственост на родителите.“

Не знам доколко долавяте лукавството в тази мисъл. Започнете от думата „собственост“. Нито един родител, който обича децата си, не вижда в тях собственост, а продължение на себе си – на своето битие, живот, любов и надежда! Хелзинкците заменят именно „продължение на живот“ със сурогатното (за семейната култура) понятие „собственост“! Не затова ли, защото именно за тях децата са „собственост“, „стока“ на формалната държава, а всъщност, на „благонамерените“ НПО-та? Замислете се!

Тезата на А. Тодоров може да се атакува и от друг ъгъл. Той твърди: „Всяко новородено има вродени права“. Това е „дървено желязо“.

1. Ако правата са вродени, те са присъщи в еднаква степен и на нероденото дете – качеството вроденост се придобива при зачатието, защото то е съприсъщо на природата на заченатото същество.

2. Ако се настоява, че само новороденото има „вродени права“, то къде, от каква власт и авторитет, е постановено, че тези права встъпват в сила в мига на новото раждане? Но ако встъпват в сила в определено време, то как тогава са вродени – тоест, присъщи по естество и затова неотнимаеми?

3. Ако те все пак наистина са вродени (в собствения смисъл на думата) – защо не се спазват и за неродените деца? За абортите ми е думата, те са лишаване от живот на нероденото дете. Отново, кой и с каква власт разрешава убийството до раждането и повелява „вродени“ права в мига на раждането?! Неотдавна в отделни щати на САЩ бяха приети „закони“, легализиращи „аборт“ до самото раждане. В това съчетание между абсолютизацията на детските права след раждането и пълното им унищожаване до раждането най-ярко се вижда кошмарната антилогика на неолибералното безумие.

„Спорът“ на тези люде с българското общество, което демонстрира ясно ценностните си нагласи, засяга и нас родителите, доколкото високопарните твърдения на заинтересованите пазители на „детски права“ посягат на най-святото, най-свидното – на българското семейство. И ако, както те твърдят, „обществото“ имало повече право над детското възпитание,  как стана тъй, че именно това общество отрече измисленото от тях „право“ и го върна на българското семейство? Стана, защото ние носим в кръвта си историческия опит на истината, че семейството е последното крепило на „една общност“ – Родината, – която според предателите „не може да има пълен суверенитет“. А какво би станало – бих попитал аз тези господа, – ако отнесем думите Ви за „непълния суверенитет“ към САЩ, например?

В нашия спор е важно да победи не „демокрацията“, а истината. Защото без истината, демокрацията е хамелеон на една нова власт, за която не желая тук да говоря.