Чистата литература
Моето литературно верую (да не се бърка с „чисто изкуство“ и „изкуство заради самото изкуство“)
Не обичам този век, тази реалност. Не ми натрапвайте вашите канони, според които всичко написано трябва да свързва човека с реалността. Не желая примитивния метаболизъм на изтощената ви природа да измерва стъпките на умствения читателски живот в един свят, който вие твърдите, че не съществува: свят на красотата, свят на побеждаващото добро, свят, където нищо извратено, измърсено и злобно няма да има достъп!
Склонността ви да търпите злото, да му се наслаждавате, да го подхранвате в себе си вие наричате – реализъм. И сте прави. Това е вашата реалност, която вие създавате и чрез описанията си, и чрез вглъбяването в пороците ѝ, и чрез бавното, описателно потъване в тинята ѝ, която най-често възпявате. В роботиката на вашите прозрения не живее същностният реален свят, който винаги е тласкал човешкия ум към благоговение и прехлас пред Краснейшаго паче сыновъ человѣческихъ – въплътеното Съвършенство и всичко, което Той е създал, за да пребъдва, а не за да умира, да има път и смисъл, а не да гине в безпътицата си, като възхвалява безспирното пътуване от безсмислие към безсмислие, като при туй се гордее с това, че смисълът бил в пътуването, а не в красотата на целта – в това да се търси смисъл, който знайно няма да бъде намерен.
Оставете игрите за възрастни, дойдете в ясното детство на чистата мъдрост, що ражда красотата; в спокойния и ненакърним от страстите свят на чистата литература – място без лутане, обител, а не лабиринт, подредена така, както човек подрежда любимите си цветя и растения и дървета и камъни и ручеи и пясъци и треви в градината. Литературата трябва да е като градината – естествена, но и обгрижвана с вещина и любов! Градина трябва да е реалността на книгите, та вдъхновени от тях и хората да преобразяват неуредения си свят на градина; а всякакви свинства, празноти, безумия, безсмислия – те не трябва да бъдат записвани, защото едно е достойно за тях: да бъдат намразени и забравени. Записваш ли човешките гадости, за да пресъздадеш „реалността каквато е“, ти всъщност умножаваш тази пошла и осквернена от грях реалност и дори когато тя умре – ти ѝ връщаш битието отново и я разпростираш сред човешките умове в толкова по-силна степен, колкото по-силен е писателският ти талант, или по-честно казано – способността да тровиш човешките умове с изпаренията на злото. Словесността трябва да бъде чиста, да извисява, да връща човешкия ум при извори светли, бистри, услаждащи жаждата човешка за правда, добро и издигане над гробовната реалност на падението. Чистата и прекрасна словесност – това е моето литературно верую!
(февруари 2020)
