Не обичам промените!
Не обичам промените…
В човеците, в предметите и всичко, що живее наоколо ми… В тях обичам не промените, а делничността, повторението, оная приветлива, ненатрапчива неизменност: да станеш сутринта, да отвориш прозореца и да ти се усмихне същото родно небе! И да знаеш, че всички ще са под него до вечерта, а сетне, до следващата утрин, вечер и така нататък.
Старият телефон да е винаги на мястото си, номерът му никога да не се променя, керемидите на покривите да не стареят — да не стареят и ония, що са ти дарявали обичта си от невръстно детство; дърветата да не се отсичат, липите да се берат със старата стълба на дядо, а стръковете кокиче и зюмбюл да разцъфтяват вечно там, гдето ги е баба посяла.
Приятелите да не се разотиват, срещите да свършват с нови срещи, но със същите добри лица. Кръговратът да бъде истински, съвършен кръг на милостта и топлотата. Хората да не натрапват никому новости и нововъведения, раците да зимуват под едни и същи камъни, сърните да не бягат в чужди гори, оскърбявани от човешка наглост.
Ключът на старата врата да е все същият, защото всеки в тоя роден край би се погнусил да направи от него дубликат, за да посегне на неизменността — оная свещена неизменност на щъркеловото гнездо, гдето всяка пролет се завръща същото семейство и учи рожбите си, че това е тяхното гнездо и друго нямат и не им и трябва!
Всяка неизменност е едно тихо утвърждение на обичта ми към моя край. Всеки угаснал тук прозорец ми напомня, че ние не сме като щъркелите. У птиците, що се завръщат, има нещо свято, което се надявам да не загубим докрай: способността да се завръщаме и да принадлежим на своето малко място на света с непридирчива, врабчова преданост.
Човешко е да виждам всекиго всеки път гдето е бил: милите лица на продавачката на банички, на забързания за работа непознат, на дядото с меда, на бабата с набраните от все същия кът в градината подправки и корени, на седналия на пейката съсед, на майките и татковците, водещи децата си на детска ясла — човешка е въртележката на малките неща, която се повтаря в своята невинна игра…
Нечовешко е да ги няма милите съседи, отишли си от тоя свят, милите другари от детството, отишли си от тоя град, милите спомени, които са се превърнали в спомени само защото съществуват изменчивост и упадък.
Спомени има само заради измените и изменчивостта; ние, нетръгващите си оттук, се храним с тях, защото искаме да принадлежим на себе си, на родния си край и на добрите хора в него… защото искаме да се завърнем там, където живот е не да превръщаме в снимки или кратки филми онова, което ни се изплъзва между пръстите, а да пребъдем вечни и неизменни в доброто, що блещука в нас. Да посветим живота си на тая светлинка, да я отхраним и превърнем в благ огън в бащино огнище, в зовящ светлик под майчина стряха, в прегръдката на най-нежния дом на света — родния дом!
31 януари 2020 г.
