Себеизрастването в научна светлина или просто СПИМ
Ровейки се из покритите с прах научни книги от забравената древност реших, че по-уместно е да се възстанови научното название „синдромът малък бог“ (пълно название: синдром на придобитата интелектуална микротеоза или просто — СПИМ). Болестта е неустановима по лабораторен път и това я прави много по-коварна и разрушителна от СПИН, която в някакъв смисъл е породена от СПИМ. Микротеозата практически засяга всички области на живота както вътре в нас, тъй и в обществото, било като философия, било като религия, било като образователна система и тъй нататък. Проявленията са латентни в бебешка възраст, в първата фаза на развитието за щастие те се проявяват много открито, ала са особено болезнени за родителите (съпроводени от крясъци, капризничене, себеугаждане и пр. у детето). После се явява тъй наречения юношески бунт, който не е нищо друго, освен по-нататъшно развитие на СПИМ. Но тук няма да се спирам на преоткритията си в хронологичен ред, бих искал да споделя малко сведения за разновидностите проявления на СПИМ в зрялата му фаза.
1. Растеш вътре в себе си (а отвън изглежда като надуване). Сходно с: растеш спрямо себе си (а отвън изглежда като прекалена самокритичност). Хората не те разбират, на всяка крачка те нараняват (ако си жена) или те дразнят с глупостта си и пр. (ако си мъж). В първия случай (вътре в себе си) процесът е по-често скрит за самия пациент. Във втория (спрямо себе си) той е главното в живота на пациента, който се себеизмерва и колкото повече го прави, толкова повече се себезамерва с критични наблюдения. Парадоксалното е, че резултатите от тези две тъй сходни (само два предлога разлика) процеси са често противоположни: растенето вътре в себе си може да доведе до убийство, растенето спрямо себе си — до самоубийство.
2. Колкото повече себеизрастваш, толкова повече се разрастваш и пространството на другите около тебе намалява. Това важи за всички етапи и разновидности на микротеозата. Тя е взаимообусловено заболяване: хората го поддържат в себе си взаимно. Само един-единствен вид микротеоза води до самоизолация (вж. по-долу), повечето проявления на микротеозата са в буквалния смисъл себеизрастващи, дори когато външно погледнато те се взаимоизключват. Тук в съвсем буквален смисъл може да се говори за “единство на противоположностите”.
3. Друго проявление е самооглеждането (огледална микротеоза): живееш в “себеогледален” свят и накъдето и да погледнеш, все себе си виждаш. Колкото повече “себеогледалничиш”, скришом от себе си или явно, толкова повече ти се струва, че другите не ти обръщат дължимото внимание. Тук рецепториката на процеса пък е обратната на първия вид (себеизрастването като надуване навън) – ти се гледаш отвън и се себеосъзнаваш, докато светът не те забелязва. Хората те гледат отвън и не виждат аурата на значителното ти вътрешно богатство. Например като полиглот. Като ценен специалист. Като вещ политик. Като красива, но умна жена. Като нещо велико, независимо в коя област. Понякога ти се струва, че дразниш другите с талантите си, с пленителния си ум и те ти завиждат. Тогава слагаш рухото на смирение и скромност, но пластовете себеизрастък са тъй дебели и множествени, че дори това вълшебно рухо не може да покрие всички високо ценени слоеве себеизрастък.
4. Някои се засрамват и себезатварят, дори себенараняват с цел да получат малко внимание като страдалци. Разновидността се нарича “синдром на страдащия малък бог“, себеизстрадване, страдалческа микротеоза. Едно критично-историческо изследване на романтичната литература би дало ценни примери за огромното множество прояви на СПИМ като страдалчество. Важно е да се отбележи, че при тази разновидност на микротеозата страдащият от синдрома често проявява признаци на огледалната микротеоза. Себеогледалността е своеобразна корона на повечето видове микротеоза. Някои особено натрапчиви прояви на синдрома едновременно се коренят във и подхранват чрез себеогледалност. Това състояние трудно се поддава на лечение (изходът на болестта зависи от дебелината на себеогледалността, разположението на елементита й [“огледалата”], границите между тях, наслагванията им и пр.)
5. Други започват да се гневят, заплашват и вдигат шум около себе си. Разновидността се нарича “гневен малък бог” или микротеоза иракунда. Себеоблекчаването от симптоматиката настъпва мигновено след проявата й, но всяка проява захранва потребността от ново себеоблекчаване (същото е и при “сладострастната микротеоза”) и така се поражда трайна и болезнена зависимост. А, както е известно от древността, в своето съвършено развитие СПИМ често пъти има суициден изход. Разновидност на микротеоза иракунда е “малкият бог-отмъстител”, от нея страдат отмъстителните люде. На първия етап на развитието на този вид СПИМ те губят душевния си мир, постепенно синдромът се проявява като обсесия (обладаност) от идеята за отмъщение, болният си представя сладостта на отмъщението и “нравствената задоволеност” след финалното избухване на СПИМ. За съжаление обаче, както и при гневливата/сладострастната микротеоза, сладостта трае само миг, а страданието се увеличава и захранва нова потребност от повторна (и все по-разновидна) консумация на симптоматиката.Този вид микротеоза стои в основата на сексуалните извращения, които са плод именно на себеизрастването в СПИМ.
6. Дори един бегъл поглед в световната история на СПИМ ще ни доведе до заключението, че една от най-опасните разновидности на болестта е, когато богуването стане научно, тоест омнисциентна микротеоза, или “всезнаещ малък бог“: болният виси между небето и земята и обобщава какво става там долу. “Всички политици са мерзавци”, “всички цигани са лъжци”, “двама българи – чета, трима българи – чета с предател”, “всички A са L, M, N, O, P” и т. н. Пронизваш човешките души и сърца с всеведчески взор и разсъждаваш с вселенски глас. От тази форма на СПИМ страдаме всички автори на текстове, но с особена острота синдромът поразява журналистите, тоест хората, които пишат реактивно и нямат време да анализират написаното, да оставят то да отлежи. Авторите на учебници също страдат от омнисциентна микротеоза в завишена степен. Едно от добрите лекарства срещу всезнаещата микротеоза е самоиронията, но тя има ефект когато е истинска, а не просто проява на политическата микротеоза. Умните политици се самоиронизират, за да заблудят избирателите си, че все още нямат латентно-агресивната форма на авторитарна микротеоза, от която страдат повечето обществени ръководители. Такава самоирония е отровен двойник на лечебната самоирония, която понякога се крие от останалите, за да не “изглежда”. Изглеждането, привидността, фалшът – това са дроги на микротеозата.
Но да се върна към омнисциентната микротеоза — дори сега, докато чета тези книги и се опитвам да направя някакви що-годе наукоподобни обобщения върху СПИМ, аз изпадам в някаква степен в проявлението, за което говоря: омнисциентата микротеоза е най-дълбокото поражение, което болестта е нанесла на нашето човешко самосъзнание. Най-добрият съвет, който ни дават старите специалисти е: преди да започнеш да пишеш, лекувай се усърдно от синдрома на всезнанието. В библейски план, омнисциентната микротеоза е представена като дървото на познанието на добро и зло, което сме поискали да вкусим самоволно. Езикът на Библията е иносказателен, но той всъщност най-нагледно и, бих казал, научно ни показва коренът на болестта: и ще бъдете като богове. Привидно. Сякаш. Уж. Погледнете историята: не е ли тя една игра на богове? Историята е микротеозата в нейните проявления. All the world’s a stage and all the men and women merely actors/players/gamers etc.
Историята всъщност е история на този СПИМ синдром! Представете си болница, в която епидемията засяга най-тежко най-професионалните лечители. Представете си хората, които говорят за здраве, болни от най-тежките форми на омнисциентната микротеоза! Професионалните водители на държавите – болни от най-тежките форми на властническа (оторитарна) микротеоза. Журналистическа микротеоза, банкерска микротеоза, мамонова микротеоза, актьорска микротеоза, миньорска микротеоза, работническа микротеоза, родителска микротеоза, индустриална микротеоза, криминална микротеоза. Представете си колко страшно би станало в тоя свят, ако нямаше външна Намеса. Ако Някой Здрав не би се смилил и не би се притекъл да ни излекува, тоест да ни предложи да станем Негови пациенти!
Уви, СПИМ синдромът е не само опасен, той притежава собствена имунна защита. В своята висша проява тя е довела до нелечимата вече форма, която се нарича некротеоза. Синдром на мъртвия бог. Това е леталната форма на себеизрастването, при която раздутостта на болното съзнание е достигнала съвършената си форма на гигантски сапунен мехур и всеки миг ще се пукне. Някои умни пациенти осъзнават чрез онази частичка здрав Разум, която все още е незасегната от микротеозата, че вървят към смърт, но силата на себеизрастващото притискане е тъй грамадна, че те решават вместо да опитат да реверсират болестта, да направят нейния завършек (спукването) колкото се може по-ефектно и гръмовно. Да превърнат края на заболяването в историческа епопея.
СПИМ е синдром, чрез който се себеизяжда човечеството. Некротеозата го доказва по един парадоксален начин: човек решава, че няма болест именно тогава, когато болестта му вече е по човешки неизлечима. Психопатологията на раковите заболявания понякога има същото проявление: човек си самовнушава, че всички онколози всъщност грешат и той е най-здравият човек на планетата земя. Некротеозата е опит да се себеизрастне от състоятието на микротеоза. Но вместо към корена на болестта, опитът е агресивно насочен към Лечителя й. Мисля, че патологизацията на философията достигна висшата си степен в некротео(ре)тичното изказване: “как може да съществува Бог и този Бог да не съм аз?” Огледалата. Себеизрастването. Омнисциентността – всички форми на микротеозата са доведени до “оргазъм” в себеразрушителната некротеоза.
Бих искал да спомена и една особено зловонна форма на микротеозата, тя се проявява в някои автозомбни форми на постмодернистичното изкуство. Например пациентът фотографира/описва в стих фекалиите си и ги праща в издателството/интернет като оригинално художествено произведение (варианти, вм. фекалии той описва с обсесивно-вулгарни термини, непоносими дори за мъртвата хартия, други физиологични действия, които само психиатрични пациенти биха сложили на трапезата си заедно с насъщния си хляб). Подобна спиритуализация на микротеозата е свързана пряко с некротеотични тенденции в развитие или достигащи вече пълна зависимост от СПИМ — фаза некротеоза.
Очертаното в щрихи по-горе е вече написано задълбочено от други, много по-вещи автори от мен. Аз просто се опитах на съвременен научен език да предам това, което класическото психомедицинско знание е донесло до нас през вековете. За съжаление това знание е недостъпно за мнозинството хора поради специфичния му език и несродността му със съвременния начин на мислене, както и поради това, че то е писано за хора с далеч по-малко СПИМ-образование. Факт е, че некротеозата никога преди не е била епидемично състояние, тя е била крайна форма на философско-научното развитие на малцинство от болни избраници. Смъртоносните форми на СПИМ по начало са аристократична проява на микротеозата. Затова много от хората, които искат да изглеждат като духовни аристократи днес буквално се стремят да придобият именно некротеоза. Парадоксално е, но е вярно: именно заради това аз имам твърда надежда в излечимостта на повечето хора. Малцина, подобно на Н., са избраници на аристократичната микротеоза. Повечето от нас сме симуланти, които си играем на велики СПИМотици.
(П. Хинов, „Китайски записки“, 4 април 2013 г.)
