Краят на страшния сън

Посвещавам на книгите и библиотеките,
изхвърлени на улицата след Десети

*

Сутринта на 23-ти декември България осъмна в необикновена тишина. Най-ранобудните клошари, които зимният студ бе прокудил от леговищата с ледените си бодли, с учудване видяха около контейнерите пирамиди, но не от боклук, а от… телевизори. От най-старомодни, каквито само догарящи пенсионери все още имаха вкъщи, до плазмени — нови, малки, средни, дори огромни. Не захвърлени, а старателно подредени. Сякаш предложени някому — да си ги вземе и отнесе където ще!

Двама клошари, мъж с жълтеникаво-бяла брада и друг, по-млад от него, инстинктивно се втурнаха да запазят възможно най-добрата находка за себе си, ала преди да сложат ръце върху отличен 70-инчов умен „Сони“, някакво чувство пресече техния естествен порив. Те се огледаха. Из улиците вече се бяха появили ранобудни граждани, които отминаваха планините от телевизионни приемници със смайващо безразличие. Някои донасяха още, оставяха ги и продължаваха кой накъдето бе тръгнал. Деца оставяха умните си телефони и продължаваха към училище.

Когато ранобудните „лафкаджии“ наредиха вестниците и списанията по лавките си, към никого от тях не приближи нито забързан господин с куфарче, нито омотана с шал и полускрита в зимна, плетена шапка госпожа, нито младеж със спортно зимно яке и баничка в ръка… Всъщност, никой дори не поглеждаше към будки, лавки, киоски и прочие. Отначало „лафкаджиите“ не обърнаха внимание. Когато обаче слънцето прехвърли покривите на високите здания и снегът и ледът пламнаха светло, те един подир друг взеха да прибират изложеното — обедно време беше, а никой, съвсем никой, не бе продал и най-евтин вестник!

— Сигурно всички са пощурели по празниците! — изплю се някакъв чичка с кръгло лице, чиито мустаци по странен начин допълваха ушанката, нахлупена току до веждите му. — Днес продадох всичките картички, които комай десет години никой не бе поглеждал дори. Всичките! Дори трябваше да ходя до мазето, където случайно бях оставил два кашона, дето не мислех, че ще потрябват.

Някакъв минувач го погледна, усмихна се и продължи пътя си, без да каже нищо.

— Възможно е и да е това — обади се застаряваща жена с лъскаво шушляково палто до коленете. — Но такова нещо не съм виждала досега. И от мен изкупиха картички, изгледи, всичко, което може да се праща за поздравления! Но нито един вестник, списание… дори изданията с кръстословиците не се продават. Нещо е станало.

— Станало ами!

— Ъхъ, гледай, всички са толкова спокойни, ведри… наистина като за Бъдни вечер!

Чичката плю отново, скръцна със зъби и затръшна кепенците на лавката си. После я заобиколи и в миг потъна вътре.

А всъщност обществото продължаваше да живее и работи както обичайно. Нищо не предвещаваше необикновеното българско Рождество, което измести новата година и захвана нова ера за България.

Същия предобед пощенските клонове и куриерите бяха залети от писма, колети, всички адреси бяха изписани на ръка с невероятно разнообразие от почерци: детски, юношески, разкривени, разтреперани, с правописни грешки, спокойни и развълнувани, със синьо, черно и дори зелено мастило… Чувалите на пощенските станции се напълниха, пощаджиите се шегуваха, че тази година са станали дядомразовци.

* *

В същото време из разни централи, офиси и учреждения, които няма да именуваме, се водеха още по-странни разговори:

— Интернет потребление: нула!

— Тук-там все още работят съобщителните програми: чат, вайбър, електронни пощи!

— Провери съдържанието!

— На кое?

— На всичко: пощи, чатове, месинджъри, искам съдържанието!

— Но как, нали…

— Майната му GDPR, пускай монитора!

…

— Нищо особено. Разменят си поздрави с настъпващото Рождество Христово… Уговарят си срещи на разни места и с това приключват. Никаква съществена информация… освен срещи на живо… Какво става, мама му стара?!

На друго място:

— Мобилна активност: нула. Никъде няма сигнали от включени подвижни телефони! Как е възможно?! Проверихте ли системите, всичко ли функционира? Захранването как е?

— Навсякъде всичко е точно, нямаме никакъв проблем, всичко е както е било вчера, онзи ден и преди това. Пълна техническа изправност.

— Погледни, моля те този екран! Черна нощ! Нима допускаш, че никой не си е включил телефона в 9 часа сутринта!?

— Друго обяснение?

…

В телевизионните студиа положението бе същото. Установиха липсата на всякаква зрителска активност.

— Да не са хвърлили водородна бомба и да са избили всичките ни зрители! — прозвуча нечия тревожна шега.

— Не, друго нещо има… Усещам го във въздуха…

— Да бе, направо в ефира.

— Точно така. Сякаш нещо липсва тук, при нас, а го има там — при хората, които не са включили телевизорите си тази сутрин.

— Кой ден сме днес?

— Двайсет и трети.

— Не е Бъдни вечер, нали?

— Ами то на Бъдни вечер преди сме имали най-интензивна зрителска активност.

— Тогава?

…

Социалните мрежи — без активност. Напротив, в българския сектор на Фейсбук — лавина от заявки за самоизтриване на потребители.

Мигновено последва и реакция от „щабквартирата“. Започнаха да събират данни, но… отново черна дупка. Данни просто нямаше! Нито една от мобилните версии на фейсбук с българско IP не беше в мрежата. Освен ако всички са си включили VPN? Но това бе силно теоретизирана постановка… Ама как е възможно?

На световната карта на потребителите на най-великата социална мрежа България бе тъмна — буквално бе дръпнат шалтерът ѝ. Експертите веднага изказаха подозрения за кибератака от Русия. Че откъде другаде? Заловиха се с разработването на тази версия, но за всички мислещи експерти бе ясно, че това е гонене на Михаля (или на червена херинга, както се изразяваше това на втория официален език на източна Европа).

На двайсет и четвърти декември продажбите на вестници, списания и подобните тям лековати издания беше също нула. Печатниците бездруго затваряха заради празниците, та ударът не беше тъй осезаем точно сега.

Но „световната общественост“ избухна (както обичат да се изразяват кореспондентите ѝ, отговарящи за шоковите новини). Новината, че в България става нещо необяснимо, но абсолютно тревожно, а именно — прекъснато е потреблението на всички медии, електронни и печатни, за секунди превзе световната мрежа и вдигна рейтингите на четенето на новини. Отначало имаше колебание дали такова необикновено съобщение въобще трябва да се пуска нашироко. Последваха светкавични проверки за достоверност. В същото време в НАТО възприеха новината като някаква нова форма на информационна война. Там не се съмняваха, че това е кибератака и че идва ако не от Русия, то поне от Китай. Че откъде другаде? И веднага поставиха на картата план за евентуална миротворческа намеса в бездруго овъншнените вътрешни работи на България.

Най-ироничното бе, че тези новини изобщо не засегнаха ставащото в България — българският народ не бе извършил нищо, нарушаващо националните или международните закони, не подлежеше на санкции — той просто се бе върнал в битието и историята си! Какво смехотворно нещо: международни санкции над една държава, само защото народът ѝ е спрял да чете медии, да ползва телевизия и интернет и е започнал да общува на живо, да чете книги и да се стреми към свободата на живия живот!

За броженията на „международната общественост“ подавящата маса българи така и не разбра, нито я интересуваше. Тя бе разбрала достатъчно — че тъй наречената четвърта власт е призрачна и нейният духовен вампиризъм биде пресечен само в едно денонощие. Сред хората това неописуемо събитие бе наречено: българската коледна приказка!

Така бе посрещнато Рождество Христово нея година. И ако някога е имало семейни празници в пълнокръвния и пълноценен смисъл на това понятие, то именно тази година Рождество Христово, дори за нехристияните в България, се превърна в истински семеен празник.

На Бъдни вечер домовете бяха озарени не от фойерверки и пукотевици, а от тихото пращене на разноцветни свещи. Мнозина бяха угасили дори осветлението на домовете си. В християнските домове ухаеше на тамян, никъде не лъщеше изкуствената светлина на плазмени екрани, а където все още имаше компютри и по обясними причини нямаше огнище — мониторите се изпълниха с тихи, пукащи огньове със или без тиха коледна музика.

Човешки думи, дрънкане на чаши, детски глъч и весел смях, очи, изпълнени не с чужди предавания, а със собствените чувства, погребвани от толкова години; въздишки и възклицания на радост от това, че цялото семейство се е събрано и че най-сетне всички се гледат в очите, а не очите на всички са вторачени в телевизорите, както до съвсем неотдавна!

На другия ден храмовете бяха претъпкани с народ, а после празничните трапези бяха още по-пищни и дори в най-скромните домове имаше нещо несравнимо тържествено: в оня празничен простор, който се отвори и в най-тесните стаи, след като оттам бяха изхвърлени прозорците на непрощаващия ничие лично пространство медиен свят. Домовете отново заприличаха на крепости, отворени към съседи, приятели и съграждани, но плътно затворени към неканени натрапници и сеячи на страсти, раздор и лъжи.

Едновременно с възраждането на тези старинни крепости из България напъпляха сенки, които дотогава предпочитаха да остават скрити. Една сравнително малка част от българското общество се оказа в желязната хватка на неудобна за изричане зависимост. По логиката и силата на последната, тази част започна усърдно да проучва и търси начини „умопобърканото общество“ да се върне в „нормалния си коловоз“ — на послушно потребление на каквото му се подава през екраните.

*  *  *

Почти едновременно с тъй наречения „информационен блекаут“ из народа захвана усилено търсене на селски имоти. Някакво всеобщо завръщане към забравените домове на дядовците и бабите, към което се присъединиха дори стотици българи от чужбина, научили със затаен дъх за българското коледно чудо. Оказа се, че у народа има чутовно количество спестени пари, които хората започнаха да влагат в българска земя и земеделска техника. Започнаха да се възстановяват изоставени училища както по селата, тъй и по градовете. Цените на имотите скочиха, а всичко от информационно-медийния сектор се предлагаше на безценица, но за последните пет дни до новата година дори европейските инвеститори се отдръпнаха от България втрещени. Тутакси на тяхно място навлязоха досега почти неизвестни компании, предлагащи автономни енергозахранващи, водоносни и земеобработващи системи за малки и средни стопанства. Възстановиха се селските общности под формата на сдружения, кооперативи и дори задруги. България изпитваше неистов глад за народни учители — водачи на един пробудил се неочаквано и най-необяснимо народ.

На свой ред сенките също се раздвижиха. Сега медийни агенти се опитваха да ходят направо сред нечетящия новини народ — неволята ги изкара от уютните им електронни обиталища.

„Това е конспирация!“ — говореха те на всекиго.

Обвинението звучеше смешно в устата на хора, които буквално до вчерашния ден се бяха подигравали на „конспиративните теории“ със зелена пяна на уста. Зашеметени корпоративни босове свикваха съвещания, съвети. Много от служителите им подаваха заявления за напускане. Всъщност, повечето служители на медии напуснаха веднага след Рождество. Хиляди работни места се опразниха.

— Времената са други! — бе най-честата мотивация.

С това, отново, никой български гражданин не бе нарушил нито един закон.

Сенките разумно съобразиха: значи трябват нови закони, съобразени с новите условия.

Още на втория ден след Коледа свикаха международни комисии, опитваха се да анкетират хора по улиците:

— Защо не гледате телевизия? Какво стана с интернет забавленията? Кой ви организира?

Но получаваха почти един и същи отговор:

— Погледнете колко хубаво е навън! Дори само с врабчета и врани по клоните, зимата е тъй красива!

— Нима очите са ни дадени за гледане на телевизия? Хората са много по-приятни за гледане на живо.

— Защото ми омръзна да живея чужди животи! Животът е кратък, искам да живея моя си живот! Изобщо, омръзнахте ми с вашите „забавления“!

Но казваха това някак спокойно, трезво, с ясен ум и смислени думи, без грам неудоволствие или гняв. И това пленяваше повечето журналисти; една малка част от тях обаче подивяваше от ярост!

Също като военните анализатори, международните комисии веднага се опитаха да търсят „руска следа“, „китайска следа“, „бимбистанска следа“… Строги чичковци и смръщени лелки се явяваха… по телевизията, говореха по радиото за това колко опасна диверсия се готви, как всичко това може да доведе до трета световна война. Телевизия, радио, интернет-медии, дори и спам-сървъри на тези институции се нахвърлиха върху освободеното българско население да внушават страхове, да громят врагове, да зоват и призовават хората: „Не се поддавайте на паника, върнете се към нормалния живот, всичко ще е наред…“

Но всъщност страховете и паниката бяха единствено у корпорациите на „четвъртата власт“, която бе изпратена в безтегловност с едно-единствено единодушно деяние на един мъничък и презрян народ.

„Международната общественост“ направи всичко по силите си да „вразуми“ непонятните за тях българи. Разбира се, далеч не всички българи се присъединиха към „тая лудост“ — имаше хора с непрекъснат приток на „информация и средства“ отвън. Те нямаше как да „скъсат връзките с реалния свят“, т.е. медиите, телевизиите, интернет-проектите за въздействие върху масите… За тях това бе всъщност реалният свят. Сега тези изключително печеливши и комфортни индустрии се оказаха, само за една нощ, без ресурс и перспектива, поне в мъничка България — без хора, които да ги гледат, слушат и да се подчиняват на меката им власт. Тази огромна маса от „тъмни балкански субекти“, бе проявила нещо нечувано — своя воля. Корпорациите отдавна бяха я приели за топъл пластилин — как така изведнъж, без никакво предвестие, всичко това се оказа корав, необработваем балкански гранит?!

Трябваше да се направи нещо.

Международните организации за закрила на човешките права веднага задействаха „механизми“, с които се надяваха да защитят правото на хората на информация и забавления. Подозренията в „руска намеса“, в „хакерска атака“ се облякоха в нови закони. Един от първите такива бе задължителността на детските градини от двегодишна възраст. Всяка детска градина — всяка! — получи безпрепятствено огромни субсидии за закупуването на най-модерни плазмени екрани за всяка стая. По телевизиите и всички възможни медии пуснаха реклама за тази похвална грижа на държавата за българското дете. Задължиха детските градини екраните им да са пуснати постоянно. Предвидиха големи глоби за учреждения, където няма безплатен интернет и кабелна телевизия. Но напразно. Децата, по някаква необяснима причина, изобщо не поглеждаха огромните монитори. Дори ги надвикваха с буйните си игри. Търсеха играчки, караха се за играчки, детските книжки станаха най-желаното забавление. Някои български деца дори се опитваха да съборят екраните — наложи се да викат родители и да правят предупреждения за изключване. Родителите приеха това с весела усмивка.

Пуснаха проектозакон за забрана на книгите. На това обаче мнозина в народното събрание се възпротивиха — явна диктатура. Заглушиха ги много скоро, като поканиха експерти от най-развитите западни страни, които изнесоха доклади на темата за вредата от четенето на книгите, които ограничават представите за света с прокарваните от авторите мисли. Някой спомена Рей Бредбъри, но експертите тутакси посочиха това като пример за собствената правота и дори цитираха огромен монолог от същата книга в подкрепа на тезата си. Естествено, извън контекста и без упоменаване на Монтег.

Набързо претупаха проектозаконите и за една седмица бяха направени закони, с които ограничаваха ресурсите на всички библиотеки. Не посмяха да забранят книгите направо. Но сложиха върху тях още 20% данък добавена стойност и веднага внесоха проектозакон за удвояването му до края на годината, в случай, че не принесе очакваните резултати.

След като детските градини бяха лишени от повечето детски книги, по наредба еди-коя си, указ еди-кой си и прочее членоалинейни съображения, децата реагираха… с пълно безразличие. Каквито родителите — такива и децата! Понеже нямаше дом със телевизор, вечерите се изпълниха със забави, игри като шах, табла, карти; домашните библиотеки станаха семейна гордост, свещен храм във всеки дом! — хората си разменяха книги, пазеха ги като съкровища. Отново се възроди изгубеното изкуство на книговезането. Дори малките деца се забавляваха, като разглобяваха стари книги и ги възстановяваха. Правеха се състезания по най-умело и красиво възстановяване на стари книги. Редом със съветите за домашни подобрения и вкусни рецепти, жените и момичетата си разменяха съвети за това как да се запазят книгите от мухъл, от прекалена сухота. Дори едногодишните, едва проходилите дечица не дърпаха кориците им, а ги милваха!

— Това трябва да бъде изкоренено! — ревяха корпорациите.

Още в средата на януари задействаха нови проектозакони. Всеки дом е длъжен да има телевизор. Щяло да има проверки и където няма — щели да се отнемат деца от семействата!

Разбира се, никой не прие това на сериозно. Всички корпоративни писъци потънаха в… море от тишина и спокойствие. Хората знаеха, че докато са единни и сплотени, никой и нищо не може да ги поклати. Те бяха като милионна, вековна гора с дълбоки корени. Защото станало бе тъкмо това — те бяха се събудили от колективния си сън и бяха сграбили корените си с всички сили. Бяха разбрали, че техните поробители са всъщност мишки в тяхната вековна гора — плъхове, които могат само да гризат корените ѝ и да внушават на всяко дърво, че гората е измислица и че най-важното е да оцелееш ти — отделното дърво, а не да мислиш за цялата гора!

Защото цялата гора е страшна за гризачите на корени!

Опитаха се да възбудят съдебни процеси срещу собствениците на най-големи домашни библиотеки. Но когато отидеха в домовете им на проверка, не намираха там нито една книга! Само някакъв стар телевизор — нали имаше закон все пак, — който дори не можеше да работи.

— Какво е това? — питаха контролните органи и се усмихваха под „мустак“ — та този телевизор е някакъв стар модел, който дори не може да се включи в мрежата.

— Е да, ама в закона не се уточнява какъв модел телевизор трябва да ползваме, нали? Нямаме пари за по-нов! — отговаряха също с „усмивка под мустак“ обвинените в „неспазване на закона“ граждани.

На това, естествено, нямаше какво да се възрази.

— А къде са ви телефоните? Нали знаете, че вече е задължително всеки дом да има поне един телефон! — продължаваха служителите на обществения ред.

— Погледнете там, в ъгъла! — спокойно сочеше „непокорният“ гражданин.

В ъгъла, върху красива дантелена покривка, стоеше стар телефон с циферблата.

— Това пък откъде го изровихте?

— В закона не е уточнено какъв телефон трябва да има, нали?

— Ама този дори не може да се свърже с мрежата.

— Проблемът е на държавата! Осигурете ни мрежа, с която може да се свърже!

С това разговорът свършваше, в доклада се описваше, че домът има телефон, телевизор, няма нито една книга. След проверката всички раздадени на съседи и приятели книги се завръщаха у дома и животът продължаваше.

България бе обявена за „държава нон грата“ в цялата европейска общност. Но колкото и да бдяха медиите, „случаят“ се разчу — чрез писма, „случайно“ убягнали на институциите на Медиен граничен контрол, чрез електронни писма, които бяха преминали „митниците“ с непрочетени приложения във вид на снимани ръкописни писма.

Страните от източна и централна Европа бяха първите, които с радост възприеха идеята за „революция чрез недеяние“ — старият даоистки принцип на недеянието и ненамесата се оказа оръжие много по-силно от атомната бомба. Не можеш да спориш с хора, които дори не се интересуват от спорене. Можеш само да ги унищожиш физически. Но как да унищожиш физически 97% от населението на една държава?!

Положението започваше да става нетърпимо… за свръхедрия капитал. България бе обявена от медиите за държавата с най-висок процент на насилие — домашно и всякакво, — на расизъм, на нетърпимост, на нетолерантност, на всичко, което можеше да се измисли. Ала, за жалост на корпоративния mastermind, недеянието и тук победи.

„И какво от това?“ — казваха повечето българи.

Никакви глоби и санкции не само не ги уплашиха. Те дори не узнаха за тях! А и как биха могли? Никой не четеше вестниците на корпорациите, чиито интереси „националните законодателства“ обслужваха, никой не гледаше телевизиите им, никой не даваше две стотинки за това, какво говореха, какво внушаваха, какво натрапваха.

Свободата на ума се оказа по-сладка от захарта на медийната хипноза. Веднъж вкусили от нея, хората нямаха никакво желание да се връщат към оковите на ума. Изведнъж в живота на всеки, дори на неграмотния, който не можеше да чете книги, се отвориха толкова много време и възможности! Всичко, което рекламите бяха говорили за възможности, се оказа фалш — възможностите бяха извън техния свят. Те бяха тук, върху дишащата пролетна земя, в града, на село, сред хората. Човечността изведнъж стана някаква нова норма. Хората намериха време да говорят един с другиго, да се гледат в очите и да се радват на думите на другия! Неочаквано за повечето, това общуване без медии и електронни посредници даде и други плодове: като по чудо, постепенно, благодарение на смелостта да бъдеш различен, множество психически разстройства се оказаха също така химерни — топяха се като пролетен сняг фобии, страхови неврози, депресии, проблеми с общуването. Българският език отново дойде „на мода“. Нямаше откъде да се наливат ненужните за тоя древен език неканени думи, по-скоро нямаше кой да ги налива.

Пролетта донесе и друго благословение на българската земя. Освен че селата отново започнаха да се пълнят с хора, които си помагаха взаимно и така успяваха заедно да победят всички лукави закони и закончета, които се опитваха да върнат народа „към нормалното“, тоест зависимостта му от бюрокрацията и „вампирите“, както сега наричаха „икономиката на услугите“ — хората носеха в себе си едно особено съзнание за свобода, което отново почиваше на два прости принципа: взаимност и недеяние.

Първият се състоеше в задружността при всеки труд, който изискваше повече от ръцете на едно семейство. Взаимността се проявяваше и в съветването — един разбираше от едно, друг от друго. Който можеше повече от другите, даряваше им знания и труд. Взаимността осигуряваше на малките общности пълен кръг от „услуги“, основа на които бе не нарастващите потребление и печалба, а услужването. Услугите – като услужване! — ти си мой приятел, аз съм твой приятел, услужваме си. Срещу това просто нямаше как да има закони!

Образованието също постепенно започна да наподобява задруга. Всичко, което не служеше на това народно дело, възраждането на България, просто бе отхвърляно чрез… недеяние. Учителите се оказаха достойни за името си! Отгоре се сипеха наредби, санкции, глоби… Наредбите се пренебрегваха. Санкциите не действаха, защото не се прилагаха, а когато имаше глоби, народът не се съпротивяваше. Хората вече бяха прозрели, че най-глупавата реакция срещу насилието е обратното насилие. Те приемаха глобата над някой учител, събираха средствата и я плащаха вместо него. Непосилни глоби никой не можеше да наложи, защото тези, които биха го сторили, също се хранеха от ръцете на народа. Бюрокрацията най-сетне започна да усеща, че не народът зависи от нея, а тя — от народа, едва когато целият народ извън тази прислойка се сплоти и без да воюва, обяви война на дармоедите. Буквата на закона, параграфчетата и алинейките безсилно увиснаха във въздуха.

„Международната общност“, т.е. дебелите корпорации, които вампируваха над други нявгашни народи и владееха света чрез доброволното подчинение на света на „информацията“, обяви война на България. Не въоръжена. Санкции, санкции, санкции. И омраза, омраза, омраза. Толкова чернилка се изля върху тази малка страна, колкото дори медиите трудно можеха да посеят. Но недеянието отново победи. Войната чрез санкции бе бой срещу сенки, удари срещу въздух.

За тези санкции така и никой не разбра.

Животът просто продължаваше — този живот, който земята поддържаше.

Законотворчеството обаче също продължаваше. Народното събрание вече не бе така единодушно като преди. Толкова голямо народно движение нямаше как да не внесе разнобой дори в най-отдалеченото от народа си „народно“ събрание. Отначало депутатите, които застанаха на страната на народа, бяха малко. Срещу тях, естествено, се задейства войната на подигравките, на сенчестия натиск. Диханието на пролетта обаче беше силно. И главното — не миришеше така лошо, както… хм.

Един от важните законопроекти, които дори поддръжниците на статуквото не искаха да приемат, бе за ограничаване на земеделските земи, домашния добитък, и въобще всичко, което можеше да даде на хората независими средства за съществуване. Този проклет народ трябваше отново да се вкара в правия път, тоест корпоративната машина на урбанизираното битие! Какво е това връщане на село! Какви са тия книги! Та това е война срещу прогреса, срещу всичко постигнато с толкова… хм.

В парламента се зароди движение на неконтролираната опозиция. Тоест, опозицията, която не служеше за опозиция, а беше опозиция. Но и там проблемът беше същият, като в обществото — повечето от депутатите все пак не бяха свързани с медийната власт. Те нямаха интерес да поддържат статуквото на тая власт, следователно можеха да… „изменят на държавата“. Това породи огромно напрежение, което допълнително се усилваше от постоянния „дипломатически“ натиск на големите акули отвън (и отгоре). Такива вихри се вихреха в ешелоните на тези елити, че ако гласовете им можеше да се чуят, те щяха да приличат на сборище от всички цунамита в човешката история.

Но работата беше, че за тях никой не чу, нито разбра. Защото гласните струни на великата им гръмогласност бяха просто прерязани. Без телевизиите, без медиите, те просто нямаха власт. Без тях само военна сила можеше да се изправи срещу тоя народ. Както в отдавна отминалите времена на сблъсък на меча с меч. Но тъй като недеянието на все повече хора по света ставаше факт, медиийната индустрия и власт нямаше как да му противопостави деяние. Безразличието се оказа най-силното оръжие във войната срещу контрола на съзнанието.

(Очаквайте продължение)

Севлиево — 23 декември 2019 — 9 април 2021 г.