Печал по извора
Най-тъжния миг от живота ми бе, когато разбрах, че детството свършва; че къщурката с двете липи – тази първа, събрана в шепа сякаш моя България – трябва да бъде напусната. Оттогава детството се превърна в моя същинска родина, а аз – в бежанец от детството. Пак оттогава копнежът по тая родина се сля с копнежа по миналото, а миналото се превърна в моя неутолима тъга. Оттогава обикнах децата – както изгнаник обича гости от родния край!
Някъде десетгодишен открих и раздялата вечна – от образа на закопаването на човека в пръстта нощем се будех и плачех. Защото смъртта нямаше смисъл! И оттогава обикнах смисъла, вечността и живота – три имена на едно и също нещо! Исках всичко около мен да е изпълнено със смисъл. Безсмислието, игрите и опитите със смисъла, с думите, едновременно ме обиждаха и отвращаваха. Тогава, още съвсем в началото на пътя си, аз намразих модерността, нейните изкуства и продукти. Десетки години по-късно узнах причината – те бяха не просто рожби на нихилизма: те утвърждаваха най-голямото човешко нещастие – безсмислието! – с думи заплетени на кухо всезнание и объркваща себеобърканост. Душата ми знаеше – казваше ѝ го древността, що бавно се пробуждаше в нея, – че Смисълът съществува – вечножив. И че е не сложен, а всесилно прост и всеобичащо близък до всеки човек.
Любовта към смисъла ме измъчваше, докато го търсех. Не без сълзи, не без самота и уединение, дори отстраняване от съучениците ми и от света около мен, минаха тези години. Любовта към смисъла ме караше да обичам словото, да диря във всяка дума скрито съкровище, да крия и трупам всяка намерена дума като тайно имане. Четях онова, което беше прекрасно, а за увлекателното не ми оставаше време – сега едва захванах да чета вечните юношески книги, които в детството пропуснах, защото тогава обичах да чета класическа поезия, красива проза и речници…
Днес, в съня си, аз отново застанах в подножието на стълбата, що води към таванската стая. Започнах да я изкачвам. Тя скърцаше под нозете ми, сякаш се молеше да се завърна!
Спомените имат силата да обновяват в нас най-доброто, което сме си донесли от родина на детството. Ние българите умеем да помним най-вече доброто от миналото. Да прощаваме. И да копнеем да се завърнем! Онези, които не ни разбират, ни корят заради тази благородна печал – не разумяват те, че нашата печал по изворите съществува благодарение на самите ни извори, а те са заровени надълбоко в самите нас. От тези извори, макар и оскъдно, все още тече българското слово и дивното е, че колкото пò ожадняваме, толкова пò проглеждаме, че изворите никой не ще ни отнеме!
(4 януари 2020 г.)
