Мрежа, която премрежва очите

Промените от 1980-те насам са толкова огромни, че когато си спомням детството с неговия свят, хора, дори природа, имам чувството че съм живял на някаква светла, вече завинаги изгубена планета. Тягост и лекомислено веселие. И една изгубена дълбочина на погледите и думите… Познанието, идещо от сравнението е горчиво. Но основата за сравнение става все по-нищожна с всяка измината година, с всяко преминало и отминаващо поколение.

Технологиите позволиха да се развият и практически улеснят връзките между хората. Но в сянката на този напредък се изгуби дълбочина, а пространството на допира на човек с човека премина от триизмерно в екраноизмерно. Преди имаше малко, но много. Сега има много, но малко. И изгубената неизкушеност биде заменена от пиянството на дигиталните упойки. Неприличието на сурогатите стана мярка за приличие. Редукционизмът на примирението – антоним на многото в малкото. Отпуснатата воля – основен знак за новото робство, което иска власт и над думите.

Може би само те ни остават, за да се вкопчим с тях в нашия, човешкия свят, необработен в нули и единици. Малцина съзнават, че мрежоизмерното разширяване на глобалния свят е всъщност страховито посегателство над интимния свят на детско-семейната закътаност на мястото, времето и историята, които създават нашата личност. Когато широкият свят стане толкова тесен, че не само покривът на родния дом, но и телесната ни обвивка няма да могат ни скри – тогава ще бъде твърде късно…

(Снимка от личния ми архив: „Усмивка от детството“)