Възхвала на дребните неща в живота
Разговаряте ли с децата си за смъртта? Ако не, то вие ги лишавате от най-достойното мерило за достойнството на живота.
Аз разговарям с тях, макар и на детски достъпен език, за всичко. Включително и за смъртта. За неочакваността ѝ. За безкрая след нея. За това как тя дава велика цена на всеки миг в живота, че всеки миг в нашия семеен живот е скъпоценен, защото е единствен и когато отлети, той вече е там, където е царството на смъртта – в невъзвратимото.
И те ме разбират!
– Ето, Тоше, ако човек помни колко скъпо е времето, той ще се радва всеки миг на всичко около себе си. Ще се радваме, че сега сме заедно. Ти и Катето няма да се карате за нищо, защото ще знаете, че утре „днес“ вече няма да го има. Радвай се, дете, на всичко – на хляба на масата, че го има; на липата пред прозореца отвън; на книгите около нас…
– На елхата! – добавя той въодушевено.
– Да, на елхата, макар че е изкуствена.
Уча ги да изпълват всеки миг с някакъв смисъл, с нещо, което е добро, което е ценно, което си струва да се прави. Да мразят безделието и лъжата. И най-вече, да не пренебрегват дребните неща.
Вчера например в банята забелязах някакъв одеколон, който дотогава не бе ми направил впечатление. Дреболия, нали? Но чуйте каква златна верига бе свързана с тази дреболия!
Рекох си да отворя картонената кутия. Помирисах стъклото. Това е уханието, което жена ми има на празници, когато ходим някъде. В същия миг проумях, че е неин.
И какво от това?
За мен това бе откритие. Жена ми имаше само един-единствен одеколон. Чистотата, която поддържаше в себе си, върху себе си и около себе си – в нашия дом, бе украсена с още едно, рядко вече, качество у модерните жени: скромност и простота.
Някакъв слънчев вятър лъхна право в душата ми. Пред очите ми се изредиха, в златна верига, всички спомени за нейните простота и скромност; за щастието, което те бяха ми дарили толкова незабележимо; за майчината щедрост, която се изливаше в дома ни като благодат, благодарение на липсата на суетност у нея, и още много, толкоз много! …
В няколко мига всички нейни достойнства като ято гълъби излетяха пред смаяния ми поглед. Те винаги са били пред взора ми, но от него ги е криело всекидневието и навикът. И ето как една дреболия ми бе показала това!
Казах ѝ за тая красота, която бях преоткрил. Прегърнах я. Тя се трогна. Него ден беше точно деветата годишнина откак се оженихме. И досега животът ни течеше като тънка, незабележима почти, верига от златни, неповторими дни.
Най-близките ни хора са също такива посланици от страната на истинското щастие: но ние твърде късно забелязваме дара на обикновеността, гдето витаят слънчевите гълъби на всекидневната неповторимост.
А ако помнехме смъртта – но с помнене знаещо, одухотворено и възвръщащо ни към прегръдката на Живота Христа – нашите дни биха били тъй смислени и съдържателни, сякаш сътворени от перото на велик писател!
