Да браним думите не е прищявка на кабинетен човек

Замисляли ли сте се кой има власт над „дефинициите“, т. е. смисъла на думите? Кой си е присвоил правото да внася, преопределя, изменя основно съдържание на тези кораби на мисловността?

Та това е власт много по-огромна и по-страшна от политическата. Това е власт над човешките умове. Това е причината да съм тъй чувствителен и „придирчив“, ако щете, към думи, които нямат работа в езика ни, към думи, чиито определения са своеволни и безоснователни. Това е причината толкова да държа на точността, основателността, на връзката между смисли (клони) и корени. Това е причината да смятам, че българският език и неговото задълбочено познаване е най-важното нещо в българското образование днес (и завинаги).

Когато човек знае не само как да говори и пише правилно, но и защо това е правилното и каква е историческата причина за това, той вече е застанал на границата между езикова истина и езикова лъжа и брани мисленето си — своето и на по-немощните си братя и сестри, от онази подмолна подмяна и, образно казано, диверсия на агенти на подмяната в самите недра на българската мисловност и културна памет. Прочетете някъде за „ефекта Мандела“.

Подмяната на ценностите става първо чрез езика. Подигравката с думите е една от тактиките за обезсмислянето им: както подигравката с човека е опит да го принудиш да ти се подчини. И тук, уви, борбата за власт има своите похвати и коварства. И заглавието на една от книгите на Л. Андрейчин „На езиков пост“ съвсем буквално изразява разумността на бдителността над посегателствата над думи, смисъл и подмяната им с мутанти, които постепенно стават фактори на мутация сами.

Условия за такова образование имаме. То не се нуждае от субсидии или някаква вносна техника. То започва с възпитаването у децата ни на усет към най-важното наследство, което те получават от нас: българския език.

(Личен дневник, 1 дек. 2019 г.)