Трите основни неправди на новите „закони“ за „социални услуги“

Преди да прочетете това, настройте умозрението си като субекти на демократичната държава, които възлагат, чрез обществен договор, временното право на народно събрание и правителства да представляват, утвърждават и спазват волята на народа. Настройте се към мисълта, че нашите задължения по този договор ние изпълняваме чрез спазването на законите – единствено ония – които не погазват основни принципи на правото и на международно утвърдените права на човека. Още сега ще направя уговорката, че не може да съществува измислица, която потъпква тези основни права на човека и принципи на правото и е допустимо да се назовава „закон“.

И така, кои изконни принципи на правото и кои човешки права нарушават новите „закони“ (и въобще, цялостната „философска основа“ на „детското законодателство“)?

1. Нарушаване на неприкосновеността (и дори свещеността) на човешкия дом.

Домът, домашното огнище, родната къща, семейният храм – наречете ги както желаете, – винаги са били отделени от света и защитавани дори с оръжие във всяка цивилизация. Съществуват закони, които дават право на домовладелеца да защити докрай дома си от неканения пришълец, на когото винаги и навсякъде се е гледало като на нашественик и потенциален грабител. Появата на такъв пришълец вече е риск за дома и семейството. Няма да забравя колко дълбоко бях впечатлен от описания в романа „Шогун“ случай на скандал на господаря Бунтаро с жена му в дома на чужденеца-неяпонец Блакторн. След случката Бунтаро, въпреки много по-високото си социално положение в средновековна Япония, на колене проси прошка от презрения Блакторн, задето той, Бунтаро, е „нарушил хармонията на неговия, т.е. чуждия дом“. Всяка цивилизована държава е изградена върху непререкаемата основа на семейния дом и гарантира неприкосновеността на дома и семейството. За демократическата държава това е непременно условие и задължение. Тя не само не отрича това право на човека, но дава в ръцете му оръжие за самозащита от нашественик и грабител.

2. Нарушаване на най-основния принцип в правото: всеки човек е НЕВИНЕН до доказване на противното

До произнасянето на законен и компетентен съд, никой, дори очевиден престъпник, не може да бъде смятан за виновен. Това е основен принцип още от древното римско право, нарича се презумпция за невинност. Доколкото ми е известно, презумпция за виновност не съществува в правото, но се е прилагала на практика в тоталитарните режими чрез взаимно докладване-клеветене-следене и чрез тайна агентура. В момента на нарушаване на принципа на невинността до доказване на противното можем да подозираме и изграждане на подобна агентура и навлизане в нов тоталитарен режим. Бранейки този принцип, ние браним правото дори на престъпника на човешко отношение до определяне адекватна мярка за наказание. Това е един дълбоко човечен принцип. Обратният принцип, на наложената виновност по подразбиране, е най-безчовечният принцип, който може да съществува в едно общество. Той превръща обществото и отношенията между хората в него в ад.

Друг основен принцип на правото е да брани невинността и да наказва виновника. При новите „закони“ виновникът е недоказан и се наказват невинните деца с лишаването им от семейна среда, което, от психологично гледище, е равносилно на убийство на детството им. Вместо да лекуват причинителя на болестта, причиняват страдания на невинните ѝ жертви – и то само в случаите, когато действително има причинител и болест. Както показват стотици случаи от „напредналите“ в този непознат в историята вид „законодателство“, страдат не само децата – страдат и родителите им, но от системата на „закрила“, упражняваща този нов вид психически и физически тормоз. Да не говорим за огромното унижение, което тази система причинява на всички семейства, поставяйки родителите под подозрение за вина, децата – под съмнение за риск, а домовете им – под шпионаж, при това заплатен със средства било от чужда държава, било от собствените финанси на страдащите от системата (семействата). Унижението е сродно на онова, при което в разделената на елити и рая (гяури, негри, гои, втора категория хора) държава първите упражняват всячески контрол върху последните. Унижението да бъдеш подозиран, следен и уязвим всеки миг от „елитите“ (в случая, самонатрапили се на държавата ни НПО-та и/или агенти на чуждо влияние).

3. Нарушаване на принципа на наличието на факти, водещи към подозрение, и замяната му с антипринципа: установяване на подозрение като начало за събиране на фактите

Това салто мортале е пряко следствие от допускането на принципа на виновността. Вече не е нужна прокурорска заповед за обиск на неприкосновения човешки дом и семейство, защото невинността предстои да се установи. Първата психологическа деформация води към втора: подозрението, съмнението, „предвиждането“ дори на бъдещ риск стават, представете си, „правно“ основание за „превантивни действия“. Това аз наричам разврат с езика и логиката! Първо биеш, после търсиш виновника. Нещо по-зловещо, първо биеш невинните, после ги наказваш и разрушаваш дома на осъдения невинен „виновник“. Подозрението и съмнението са психични състояния, които не доказват нищо и дори не са задължително свързани с реалността. Допускането им като основание за действие (и то наказателно действие!) е равносилно на узаконяване на психическия тормоз от страна на „упълномощени“, или „експерти“ върху „заподозрени“ по презумпция!

Но това далеч не е най-страшното. Най-страшното запазих за най-последно, за да можем всички да се замислим и действаме съгласно Конституцията и съвестта си!

Най-страшното е, че когато външни организации получават правото да се месят в семействата и дори да ги разделят, бракът като осветена от вековете и мъдростта институция губи смисъла си. Защо ли? Защото бракът се гради с доброволните съвместни усилия на две сродени семейства, което отнема години саможертвен труд за другия до теб, за децата, за дома, а при такива „закони“ години от човешки живот в брака могат да бъдат зачеркнати за минути. За мен лично такова деяние, такова „законодателство“, което руши брака в самия му корен, заслужава да бъде обсъждано и разглеждано като престъпление срещу обществото и държавно изменничество. Още повече, че средствата (вж. есето ми „Управление чрез средства“) постъпват от чужда държава. Народът, като субект на властта си, би трябвало да потърси сметка на „законодателите“ за това ново предателство. Тук вече не говорим за „детски права“ и превърнатото в „демократичен памперс“ сълзливо „борба срещу домашното насилие“. Тук говорим за посегателство с исторически, със съдбоносни размери.

(Личен дневник: мислено и писано в безсъници: 2:30 на 7 ноември 2019 г.)