Противенето между поколенията като фактор за инфантилизацията

Един от белезите на упадъка на модерното общество е духът на отрицание — отрицанието, с което безименни социални ментори въоръжават младото поколение срещу старото. Това е един процес, който е допринесъл значително за постепенния отказ от усвояването на опита на опитните и мъдростта на патилите. Идеята, че бунтът срещу “авторитетите”, на първо място срещу родителите, е нещо нормално и естествено, е една напълно, в самия си корен, извратена идея. Единственият естествен бунт е бунтът на естеството срещу противоестественото (в християнския свят — греха и плодовете му); отхвърлянето на авторитетите всъщност е омагьосан кръг, от който няма излизане — днес отхвърляш авторитета на по-старшите по възраст и опит; утре, научен от горчивия опит да градиш от нищото онова, което си можел да поемеш наготово, ти вече си “прочетен вестник”, отхвърлен авторитет сам. И тая грешка на възпитания чрез лъжливи идеологии бунт, един напълно излишен и глупав сблъсък, подклаждан единствено от все по-страстен нарцисизъм и егоманиащина — тая грешка обрича на закърняване на нравствения, духовния, философския опит низ от поколения. И ето ни пред невежи, но надути поколения, които в очите на по-малко нарцистичните си родители изглеждат обречени на страдание и обричащи собствените потомци на страдание. Пътят на идиокрацията започва с бунт срещу авторитетите. В откриването, осмислянето и избягването на тоя излишен бунт е една от мисиите на консерватизма. Децата, възпитани в пълно доверие към пощявките си и в постепенно раздуване на егоизма си, са обречени на инфантилизъм, т.е. на силна податливост на манипулация. Тези деца са рожби на модерните възпитателни системи, при които авторитет — родителски, учителски и прочее — просто липсва. А без послушание гордостта просто се раздува и за вътрешно развитие в тая инфлация на егото пространство не остава. Послушанието е основа на мъдростта именно защото то премахва пречките, които поставя гордостта, самозаслепението, самозаслушаността, въображаемата наличност на собствен опит и мъдрост, каквито човек не носи със себе си от раждането си и по понятни причини не би могъл да придобие, ако не се довери на столетния опит преди себе си. Все по-пълното полудяване на хората днес — въображаем пол, еднополови “бракове”, “женитба” на човек с море, с дърво, с робот и неизброими други нелепи проекции на болно его, са в някаква степен плод на такъв бунт — готовност за неподчинение на авторитет, който черпи авторитетността си от мъдростта на вековете, т.е. от усвоения, осмислен и пренесен чрез Традицията опит на разграничаване (дискриминация) между добро и зло, полезно и вредно, мъдро и безумно, силно и слабо, естествено и неестествено. Гордостта не се лекува — от нея може да се събудиш единствено чрез падение, чрез страдание, чрез орезиляване, което показва безумието на първите стъпки, още в началото, по нейните пътеки. Но само ако човек е способен на такова отрезвяване. Защото има състояние, при което дори страданието, вместо да я съкруши, я подгрява, подхранва и човек се превръща в самомъченик, самоистукан, самодоволен себемъчител, който вече няма надежда за спасение защото не изпитва никаква нужда от такова.

Огромна част от живота си губим — и то доброволно — в празни дела, безделие и най-вече разсеяност. Който успее да победи разсеяността, удължил е живота си двойно! Хората от миналите векове са оставили толкова много култура, книги, творения, които ни се струва невъзможно дори да опишем, камоли да изчетем, осмислим, усвоим. Защото не са познавали думата “развлечение”. Тя всъщност означава разхищение, сиреч ограбване. Човечеството се самоограбва главно по два начина — чрез разсеяност и нищоправене; чрез борба срещу опита на предишните поколения, за да открие _независимо от тях_ неща, които те са натрупвали от поколение в поколението. И вместо да живее чрез чуждия опит два пъти по-дълъг живот, който да удвои още веднъж чрез премахване на разсеяността си, съвременният човек се бори “по свой начин” да открие, че слънцето изгрявало от изток. Не обяснява ли това потресаващата понякога незрялост на хора, които биха могли да бъдат вече мъдреци поне по години?

П. Хинов, лятото на 2019 г.