Случайни разговори с моите деца (3)

Трети разговор. Кривата бреза

Преди няколко дни, потегляйки на разходка към центъра на Севлиево с децата, случайно забелязах как брезата – връстница на моето детство, вече стройна до небесата хубавица, – стои наклонена. Вгледах се и разбрах, че тя е „избрала“ да расте наклонена. И веднага я посочих на Тошко и Катето:

— Вижте тази бреза как се е навела настрани.

Децата веднага впериха очи към нея.

— Погледнете сега и онази дебела липа до нея, права и яко вкопана в земята. … Сега минете напред и погледнете нагоре да ми кажете, кое от двете дървета е порасло по-нависоко.

Децата с любопитство изтичаха. Задачата обаче малко ги затрудни. Когато се отдалечихме още малко аз също се вгледах към небето.

— Според мен са равни — отбеляза Тошко. Катето побърза да се съгласи с него.

— А според мен, липата е малко по-висока. Погледнете!

Наистина, може би с метър, стройното белостволо дърво бе надраснало по-старата от нея липа.

— Защо обаче се е наклонила? — попита Тошко.

— Ето какво мисля аз — захванах, — тя поначало е по-мъничка от липата по възраст, както Катето от теб. Липата е по-силното дърво, вижте я как е разперила клони, като мускулести ръце, сякаш иска всичкото пространство около себе си сама да завладее. Брезичката не е поискала да спори с нея, отстъпила ѝ е, цялото си внимание е насочила нагоре, към небето. Искала е не да се шири, а само да расте нависоко, защото горе, на високото, има повече простор, светлина и въздух. Сякаш е разбрала, че със силните не може да се спори, наклонила се е, отстъпила е, замълчала е и се е извисила. Така постъпваме и ние, християните — не мерим мускули, нито ум с ония, които искат да се ширят и да изядат и своето, и чуждото. Мислим за небето над нас и за оная светла свобода, която ще намерим там, където тлъстите липи с дълбоки корени в пръстта не могат да достигнат.

Децата мълчаливо слушаха. Какво от казаното разбраха не знам. Когато говоря с тях, аз гледам на тях като на малки, но мъдри човеци, и не ги лигавя с умалителни-умилителни приказчици.

Всъщност, разбрали са важното. Днес, още когато влязохме в нашата улица от горния, далечен на дома ни край, Тошко вдигна ръка високо към брезата и каза усмихнат:

— Тате, виж! Кривата бреза!

Докато минаваме по улицата на нашето детство, докато брезата стои и си шепне с вятъра, ние ще си спомняме тая приказка за отстъпчивостта и стремежа нагоре.