Достойнството на любовта, на красотата и жената

Към тайнственото сливане в една плът трябва да се върви много бавно. Това е крайната проява на любовта между мъжа и жената; до нея се достига след като с ключа на доверието бъдат отключени всички останали врати. Колкото повече уважение има между двамата – толкова повече са вратите към дълбините на любовта. Колкото по-малко са вратите на нейните изпитания, толкова по-бързо свършва тя и човек “разбира”, че не е намерил “подходящата любов”. Защото не е търсил любовта, а своето си.

С разголването си, жената притъпява тайната на личността си и изостря животински апетити. Голата жена има едно-единствено достойнство и то – само ако е привлекателна по тяло. Събличайки се, тя избира да разкрива онова, що само най-добрият мъж – нейният – би трябвало да вижда и да обича. Събличайки се, жената сама избира да я унижават, като забелязват не достойнствата ѝ на личност с душа, богата и тайнствена, а само нейната телесност. Нима жената не разбира това? Нима я радва вече само цветът на собствената плът? Но цветовете вехнат и окапват, а личността пребъдва.

Към тайната на най-дълбокото съединение би трябвало да се върви с тихи крачки – като към храм, като към най-скъпоценно доверие. При бързата любов – а всъщност не любов, но похот – няма дълбоко докосване на сърце о сърцето, а фрикция с дебелина на тънка кожа, а доверието трае колкото презерватив. Човешкото при нея е паднало на колене пред зверското. “И кво?” – да си човек е вече скучно, биха възразили.

Затуй и словото умира вече – умират книгите без читатели, умира красотата на общуването, на дългото приятелство преди тайнството на брака. Затуй и процъфтява в нашия свят предателството. От първото предателство – спрямо верността към бъдещия, към сегашния, към покойния вече спътник в живота ни – с бърза крачка, не… вече със скок се “хуква” (hook-ва?) към следващата “връзка”… Нашият свят е тъжен, защото верността и словесното у хората са изтощени и почти изгубени – и се тресе от “климатични промени”, от идиотски трансхуманни мечтания, от експерименти без капчица човечност; природата отказва да ни служи, в нас се вселяват страхове, ужаси, отчаяние – прикрити зле с недоотмерени усмивки и напън да сме “естествени”, когато вече сме преминали границите на всяко естество и си измисляме и полове, и имена несъществуващи…

И всичко това е свързано дълбоко именно с тайната на пола, която е тайна на брака и на верността. И всички ужаси, които стават и ще стават, са свързани с разголването на тази тайна, с нейното потъпкване, отричане и безумно съсипване. В това е и парадоксът на любовта – тя не може да бъде притежавана. Завземеш ли я, ти я губиш. Даряваш ли я – тя пребъдва в теб. Защото любовта никога не дири своето.

Защото към любовта, която е творение на Вечността, трябва да се върви с бавни стъпки и с молитва – като към храм, като към най-скъпоценно доверие.