Случайни разговори с моите деца (1)

Увод

С моите деца често разговаряме по различни въпроси – когато те са любознателни, когато неочаквано ги връхлетят въпроси за света, хората, животните и растенията в него, за чудните неща на земята, небето и в космоса и тъй нататък. Често пъти беседите ни са истински приключения. Тези приключения са понякога тъй вълнуващи, че би било много жалко да ги оставяме незаписани. Тъй се роди тази книга със случайни разговори.

За книгата на съвестта. Откъде идват мислите. Какво е това «трезвение». Нажеженият котлон и капките вода.

Дойде пролетта и след нея – Великден. Неделният ден на великия празник бе слънчев, ясносиньо небе се бе простряло над мъничкото ни селце и след закуската излязохме на разходка. Тревите бяха мокри от снощния дъжд, по китките край пътя и по листата на дърветата блестяха сълзите на Велика събота.

Полека-лека стигнахме до селската черквица – отворена веднъж в годината, на Великден, потънала в прах и мълчание, днес тя звънко ни покани вътре. Изпяхме тропаря на Възкресението – «тропар», това е песента, в която накратко се разказва смисълът на празника – и продължихме разходката към крайречния път. И неусетно се завърза разговор.

Казах на децата си колко важно е да мислят, преди да кажат нещо, защото казаната дума е като хвърления камък, не се връща назад.

– Думите, мили дечица, обаче не са като камъка. Камъкът го хвърляш и вече го няма в ръката ти. А думите, дори казани, остават в душите ни, в сърцата ни, в паметта ни, дори когато ги забравим.

– Все едно записани? – попита Тошко.

– Точно така – отвърнах му. – Записани като в книга. Наричат я книгата на съвестта. Има и една старинна дума, «скрижали». Това са двете каменни плочи, върху които Бог начертал своите десет заповеди и ги предал на Моисей навръх планината Хорив в дълбока древност. По-късно тази дума «скрижали» означава място, където дълбоко са записани важни неща. Скрижалите на ума, на сърцето, на душата – те са също като книга, която човек пише сам. В нея влизат не само думите и постъпките ни, но дори нашите мисли.

– Тате, а откъде идват мислите?

– Според предаденото ни от мъдри хора знание, мислите са най-важното нещо. Дори китайските мъдреци преди Христа са знаели това. Конфуций, например, е казал: «Ако нямаш лоши мисли, няма да имаш и лоши постъпки!» А за нас, православните християни, нашите святи мъдреци са създали наука. Тя се нарича «трезвение». В стари времена думата «трезв» е означавала «буден», «бдящ», оттам и «трезвение» е означавала умението да бдиш над това, което става вътре в сърцето ти. Трезвение, това е спокойното следене на мислите. Та според нашите мъдри светци, мислите са три вида: добри, лоши и средни, нито лоши, нито добри, например «Гладен съм!», «Спи ми се!» и тъй нататък. Някои мисли се влагат в сърцето ни от тъмни сили, духове, бесове – познаваме ги по смущението и лошите чувства, които те събуждат. Добрите мисли идват от Бога, ангела-пазител и съвестта. Те винаги, запомни това, винаги носят на душата мир, тишина и радост. А човешките мисли, които са толкова много, се раждат от думите на други хора, от прочетени в книгите неща, от опита, от наблюдението, от знанията, които хората споделят помежду си. Но много често, под вид на човешки мисли, ни говори лошото. Да отличим тая тъмна страна на мислите е едно от най-трудните изкуства на света, то е дарба от Бога за скромните, смирените хора. Нарича се «разсъдителност» – духовна разсъдливост.

Подир малко спираме край поляна с лютичета да се снимаме – Тошко ни прави снимка с огромно желание. Продължаваме по улицата нагоре въз баира. Продължава и разговорът.

– Знаеш ли, Тоше, как можем да се пазим от лошите мисли?

– Как?

– Представи си нажежен котлон. Какво става с капката вода, когато падне върху такъв котлон?

– Ще излитне до небето и ще стане облаче.

– Нещо такова: ще се чуе фъсссс! И капката ще изчезне. Нажеженият котлон, това е умът, подготвен срещу лошите мисли. А как се нажежава? По два начина. Първият начин е гневът срещу лошата мисъл. Колкото по-силен е той, толкова по-нажежен е котлонът и толкоз по-бързо капката вода се изпарява и изчезва завинаги. А вторият начин, това е кратката молитва, която ви научих – Иисусовата молитва, «Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!»

– Не – нетърпеливо ме поправя Тошко, – казва се: «Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!»

– Да, Тоше, тази е същата, но аз ти казвам и по-кратка – усмихнах му се. – Когато си тревожен, по-кратката молитва е по-силна. Но има и друго. Когато рибарят отива да лови риба, той не хвърля направо кукичката, нали?

– Слага червейче – казва Тошко.

– Да, или друго нещо, което рибата обича да яде. Нарича се стръв. Така и лошите мисли рядко идват като голи кукички, защото никой човек не се ражда лош и никой отначало не тръгва да върши зло просто ей-така. Всяко зло започва маскирано като добро. Всяка кукичка, с която дяволът иска да улови ума ни, си има стръв – нещо, което обичаме. Всяка риба обича различна стръв. Всеки ум – различна лъжа. Първата стъпка към всяко зло е излъгването на ума, че това е добро или поне, че не е чак пък зло. Затова е толкова важно вместо да се борим срещу лошите думи в нас, или срещу лошите постъпки един ден – да победим още в началото лошите мисли. С това ние сме прекъснали пътя на злото в самото му начало. Също като болестите: по-добре е да не се разболяваш, вместо да чакаш болестта да напредне и чак тогава да търсиш лекаря.

– А защо казваш, че в нас имаме книга, тате?

– Това е образ. Има неща невидими, които не можеш да ги разбереш. Затова избираме видими предмети, на които да ги оприличим. Книгата е образ на паметта. Всичко, което помним. Нали знаеш, че понякога ви разказвам спомени – неща, които са се случили и съм ги запомнил. Но паметта е като огромно море – онова, което си спомняме, е като кораб, който плува върху водите на това море и лесно можем да го видим и да разказваме за него. А забравеното е като потънал кораб – той също е в това море, паметта, но ние не можем да го издигнем от дъното и да видим ясно какво е имало в него. Затова в Библията пише, че на Страшния съд ще се разтворят всички книги. Кои книги? Тези, които всички ние пишем сами. Представи си какво ще е, когато всички наши мисли, думи и постъпки станат видни за всички хора от всички места и времена! Никой не иска да видят лошите му думи и срамните му мисли.

– А как можем да ги махнем от книгата? Да ги изтрием лошите работи? – пита Тошко.

– Ние не можем да ги изтрием, нямаме власт над това, което сме приели в мислите си, казали сме с думите си или сме сторили другиму. Но Бог може. Затова можем да изповядаме лошото, да се молим Богу да го заличи от душата ни; а най-добре да не го пускаме вътре въобще. Като помним, че Бог всичко вижда, дори най-скритото. Някога хората са нарекли това чувство – да усещаш, че Бог всичко вижда – «страх Божий». Това не е точно страх като страхуване от нещо лошо, не е точно страх да не те накаже Бог, напротив. Това е едно постоянно чувство, че Бог, създателят на цялата вселена, е над тебе. А когато полека-лека се научиш да чувствуваш, че Бог е до тебе, от дясната ти страна, като най-близък приятел – тогава се ражда любовта към Бога.

Полека-лека стигнахме обратно вкъщи, а разговорът ни се завъртя към различни дреболии, които не си струва трудът да записвам.

(28 май 2019 г., Възкресение Христово)