Писмо за детството и вечността

Начевам дългообещаното писмо с въпрос: какво е общото между детството и вечността? Детството е сянка на вечността при Бога, вечността е истинското, незалязващо детство. Спомняш ли си оня евангелски час, когато “учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно. И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Мт. 18:1-3).

“Под дете светите отци разбират човеци смирени, люде смиреномъдри — те са по-големи в царството небесно”, пише преп. Иустин (Попович). “Много от Христа има у детето, у всяко детенце — в христообразието на неговата богосъздадена душа. У всяко дете има по един цял Христос, един мъничък, пресладък Иисус. Всяко дете — това е цяло небе на земята, царството небесно на земята. По христообразието на душичката си всяко детенце е един мъничък Христос на земята — толкова има у него от Бога, от небето, от безсмъртието, от вечността. И още — всяко детенце, това е едно мъничко Евангелие… Няма съмнение, че всеки един последовател Христов е дете Божие, чедо Божие (срв. Ин. 1:12-13, I Ин. 8:9-10).

Отдавна исках да ти напиша писмо, посветено на тъгата по детството — та нали на това чувство са били посветени много от нашите разговори. Исках същевременно то да звучи и мило, и прочувствено, но и възвишено, както подобава на християни. Нека Бог ми помогне да сторя това за полза на твоята и моята душа.

Ние тъгуваме по детството, нали? Някаква тиха тъга ни обзема, когато си спомним за онова, което никога вече няма да се върне. Седим край ромонливия ручей, що се спуща от далечните планини на детството и се унасяме във вглъбена тъга. Много общо от това чувство е изобразил преп. Иустин в откъсите си за сърната — помниш ги, нали? Основното чувство на мислещия, на богообразния човек — това е неизменната тъга.

Помня, още помня позлатените от заника покриви на къщите, оня неизразим привечерен хлад, блесналите подир дъжда листа на крушата, липата…

Мекота и далечност — всичко е там, събрано в една шепа време, отлетяло като сън! И когато във всеки мой член, клетка и мисъл запламтят срамните чувства на “зрелостта” — тогава аз, прегърбен под бремето на тая чужда на душата ми зрялост стена, плача, диря утеха. Но няма в спомена прислона. Вратата на миналото е завинаги захлопната. Тогава мъдростта ме вика да погледна напред, нагоре — към оная пречудна синева на вечността, която единствена може да възмезди загубеното детство.

Там, там е истинското ми детство, защото аз, грешният, съм също Божие дете. Ох, непоносими са тези жалки и суетни желания и похоти на “зрелите”! Тяхната зрялост не е в Истината, затова тя е гробна, мрачна, самолъжовна, самолюбовна, самоизмамна, лукава, криводушна, жилеща и хапеща. О, аз ненавиждам това лукаво, безслънчево веселие на мига, на нищожността, на земната пепел! Зрелите хора са завзели земята и всичко, що е по нея, изпъдили са от нея децата — тук няма място за нас, скъпи приятелю!

В детството се крие една от тайните на нашата дълбока дружба — дружба, каквато днес светът почти не познава. Нашата нежност е нежността на детството, нашата тъга е тъгата от детството, нашата обща участ е участта на вечното детство, нали? А зрелите безумци стават все по-нагли, все по-свирепи в отнемането на детството — това е тяхната всеглупост, тяхната всегадност, тяхната всестръвност. Ние сме другари, доколкото сме Христови дечица. Никой непричастен към любовта Христова не може да има приятел в детството на вечността. И тъкмо затова ние не бива да тъгуваме по детството във времето — защото нам е обещано истинското, вечното, неотнимаемото, пресвидното детство при Христа — то е наша цел, наш смисъл, наше всичко!

Понякога чувствувам, как душата ти иска да си поплаче по детството — тъкмо затова те чувствувам тъй близък. Блажен е на тоя свят оня, който все още може да плаче по вечното детство при Бога.

Дете съм и възпявам вечността, защото тя е предназначена за децата — оня, който не стане евангелско дете, не ще влезе във вечното небесно детство. Там е царството на нежните, на кротките, на добрите, на смирените, на незлобивите деца. Как ме боли за ония деца, които от люлката бързат към гроба на зрелостта, на страшната греховна зрялост.

От небето за тях плачат истинските, вечните деца — светците: нека и ние ги обикнем простичко, по детски, като наши по-големи батковци и каки, които са готови навсякъде и във всичко да ни помогнат, утешат, закрилят — и нашият живот в тая тъмница ще грейне с радостта на детството, и не ще бъде нужно да тъгуваме по мимолетното детство, имайки в душа вечното. Бих искал целият ни живот да премине в най-нежната прегръдка на светците, нашите батковци и каки! Помниш ли първите ни детски крачици към вярата в Христа — направим една-две и туп! — паднем на земята. Но у нас идва някаква сила, сладка и шептяща с майчина любов, и ние ставаме и пак тръгваме. Като деца, които искат да проходят. Помниш ли онова нестихващо умиление от Житията? Как тихо е в собата, в прозореца — звездите на тяхната неугасваща святост, в ъгъла — огнището на техния пламтящ от боголюбие живот, а ние заспиваме в люлката на тяхното съвършено детство, юношество, подвиг и преминаване отвъд.

По-скоро, по-скоро да ги последваме, докле не е настанала нощ, в която никой не може да работи!

Чу ли, любезни мой друже, гласа на вечното детство? Оная скътана нейде на тавана раковина, от която иде — далечен и неуловим — тоя глас Божий.

Оттам, от самото морско дъно на сърцето, ни зове брегът на жадуваната вечност, гдето птиците винаги пеят и пролетта не отлита на юг, гдето из ливадите тичат неуморно святите деца на Бога. Там са нашите тихи липи, нашите поля и вирчини, нашите обли хълмчета под светлосинята небесна глъб, нашите златокъдри брезици и жълтозелени върби. Няма нищо по-детско от рая, от чистия райски живот. О, дано Бог пробуди и у нас жаждата по тоя детски-девствен живот! Знаеш ли, драги мой, че в оня пресветъл рай, където ние не сме достойни да влезем, всичко е девствено — девствени са и ангелите, и човеците, и птиците, и облаците, и реките, и хълмите, и ракитакът на песъчливия бряг, и тревите, и росата по тях… Когато съзерцавам тая хубост, аз съзнавам — едно-единствено зло има на земята, и то прави от децата — зрели човеци, от природата — пустиня, от езерата и ручеите — суходолия. Грехът. Нека твоята и моята тъга, предраго мое другарче, да се превърне в сурова, непрощаваща, нещадяща, вечна и заклета омраза към греха. О, дай Боже тая прохлада на душата ни, тая чаша на радостта, тая хладна вода в жежкото лято на зрелостта — омразата към греха! Тогава нищо не ще помрачи слънцето на нашето детство, на нашето девство, на нашата простота и смирение — защото Слънцето си Ти, Христе!

Истинското детство има едно-единствено слънце — Христа! Детство без

Христа е невъзможно — деца без Христа няма. От дълго време аз съм измислил едно кратичко определение на понятието зрялост — така, както днешният свят го разбира: безхристовост! Затова е мрачен и отблъскващ светът на днешните хора. О, безумни рожби на епохата, не правете от децата си “зрели хора”. Дайте им една-едничка мъдрост, вярата в Христа, истинската, неопетнената, православната прастара вяра в Господа Христа!

О, колко много деца без детство в наше време!

Ние имаме тоя свят избор — да станем деца, да бъдем девствени.

Истинското девство не е единствено физическото. Светлината на детството влиза в душата през прозореца на девството. Затова детство=девство.

Една буквица ги различава в хубавия български език, защото славяните са разбрали отрано, че без девство не може да има детство. О, аз ще кажа нещо още по-смело: истинското дете е монах! Не ми ли вярваш? Нима монахът, истинският инок, не е дете Божие — чудно, смирено, вглъбено, кротко, евангелско дете. Този, който е в света, трудно може да разбере тайната на монашеството, защото е престанал да разбира тайната на детството, тайната на девството. Но за мене детство=девство=иночество.

Децата не са същества от тоя свят — те са светли образи на вечното детство при Христа.

О, Боже, дай ни нашето детство! Върни ни вечното измерение на нашия временен живот — дълбокото чувство, че сме Твои дечица! Простота, мъничкост — ето от какво се нуждаем. Да прониже душата ни чувството колко сме мънички, колко сме детски, колко сме Ти обични, колко сме

Твои, единствено Твои и ничии други! Тогава ще секне тъгата по детството ни. Тогава ще се насити жаждата ни по алените покриви след тихия вечерен дъжд, по светлия шепот на листата от вечерния ветрец…

Писма до един приятел (2001 г.)