Отшумели води…
Споменитѣ на о. Димитъръ Петкановъ
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Желанието ми да разкажа нещо за своя живот не е суетливо. Кого ли интересува моя живот? Интерес представлява животът на великите хора, пък аз съм един от обикновените люде. И все пак ако пожелавам да позанимая любознателния читател с моя живот, това правя, защото искам да осветля живота на обикновения човек с дълбоко вложените в него светлини на образа и подобието Божие, най-ценния дар на Твореца. Човек не е само видимо физическо същество, но и нещо друго, много по-значително от това – невидимо духовно същество, което за проникновения поглед е загадка, тайна, в която са вложени ключовете и проводниците на истинския живот.
Всеки човек в своя живот изпитва задоволство и радости, увлича се от красотата и хармонията в живота, но обикновено не спира погледа си върху тях и не търси правилното им обяснение. Така той се насочва погрешно и си създава неверен мироглед, който го кара да блуждае из дебрите на живота и да търпи разочарования. Виждайки ясно това в живота на другите, аз искам да посоча скритото в моя живот, писаното на втората му страница, което осветляваше в истинска светлина моите увлечения, радости и възторзи в живота и така ме насочи по пътя на светлината, който е истинският път на всеки човек.
Доколко съм успял в задачата си, това ще кажат читателите на тая книга.
1. РОДНО МЯСТО, ДОМ И СЕМЕЙСТВО
Роден съм в село Каваклия, Лозенградско на 14 май стар стил по изгрев слънце, 1886 година. По книжата датирам – роден през 1884 година. Аз съм седмото по рождение дете на своите родители – свещеник Никола Костадинов Проданов-Петканов и презвитера Елена Костова Стоянова. Първата им рожба била момченце, починало на 40 дена. След него се заредили пет момиченца. Родителите затъгували за син и когато съм се родил, радостта им била голяма. Татко разпоредил и било донесено охранено агне от нашето стадо за обичайната „погача”, която се меси в първия ден на всяко новородено. Вместо нея била приготвена тържествена трапеза с цяло агне, пшенични хлябове и червено вино. Поканените жени яли и пили до насита, и щедро ме благословили. Види се, че благословиите и пожеланията им са били искрени и чистосърдечни, защото съм започнал да се развивам физически много добре – според казаното от мама на 14-ия месец от рождението ми съм тежал 14 турски оки или 17,5 кг.
Когато по-късно слушах от мама за радостта им по случай моето рождение, стана ми ясно защо толкова са се радвали и особено татко. Татко беше мъдър човек с духовно разбиране на нещата в живота. В неговото съзнание синът не беше само наследник и опора в старини, а продължител на рода и традициите му и съхранител на ценностите, придобити през десетилетия и столетия от бащи, деди и прадеди. Синът трябва да запази чисто родовото име и да увеличи и утвърди наследения духовен капитал на рода си.
Следва да отбележим, че татковото желание което е желание на всеки добър и мъдър баща чедата да не срамят името и честта на рода си, не е проява на егоизъм, както може да се помисли на първо време, а изява на един не от всички забележим спасителен закон, който ни задължава да умножаваме наследеното и да изпълняваме Господнята повеля за усъвършенстването, което е първият дълг в живота ни. Всяко чадо, което получава от род и родители някакво наследство – имот, паричен капитал, име, чест, прослава, длъжно е най-малкото да го запази, а похвалено ще бъде, ако го умножи. Изпълнението на тоя закон в нас дава в резултат преуспяването на отделния човек, на обществото, на държавата, на света. Материалната и духовната култура на един народ са златния плод от изпълнението на закона за усъвършенстването. Тая истина трябва да се осъзнае от всеки, който е дал името си в семейството и обществото.
Родното ми село Каваклия, сега в Турско, беше голямо и богато чисто българско село с 3300 души жители. Заселено в Тракийската равнина на 9 км южно от Лозенград, то с цялата си околност беше и красиво. В него преживях много радостни и щастливи дни. И в сегашната си напреднала възраст не преминава ден да не си го спомня с тъга по няколко пъти през деня и нощта. Питал съм се защо обичам толкова силно родното си място и съм си отговарял – защото раждането на човека не е обикновен случай в живота му. Той като малко дете отваря очи и вижда за пръв път живота в красотата и хармоничното му разнообразие. Отначало не осмисля всичко това, изпитва само очарованието, което се събужда в него, но по-късно по вътрешен път долавя дълбочините на туй, което подслажда живота му. Животът е радост и прекарването му трябва да премине в радост, но изворът й трябва да бъде открит, за да бъде тя действителна. Земната радост е преходна, но когато е действителна, оставя светли образи и слънчеви спомени в нас и те услаждат живота ни и в най-тежки и скръбни обстоятелства. Разбира се, всичко това ни свързва здраво по вътрешна линия с родното място и то добива своя ореол, ореола на изпитаните радости, който осиява нашата душевна памет.
Когато си спомня за родното село, не мога да го откъсна от ненагледното поле, което го беше прегърнало любовно в хлебородната си гръд. А полето виждах само в широтата му, в светлината, ведрината, красотата и плодородието му. Душата на човека и тая на малкото дете обича широтата, светлината, ведрината, красотата и там, където види всичко това в едно, не може да не се радва и възторгва. А радостта и възторгът от всичко това просветляват душата, оплодяват я и я приготовляват за служба на живота.
Обичах и бащиния си дом – широк, светъл, благодатен, нелишен от нищо. Спомените ми от него и сега, към края на моя живот, са слънчеви. Обичах и родителите, и брата, и сестрите си; обичах и съседите, и съселяните си. Обичам ги и днес, макар че мнозина от тях са си заминали вече.
Има хора, които не обичат родители, братя и сестри. Как може човек да не обича тия, които са му дарили живота и са го възрастили, за да заеме мястото си под слънцето за творчество и благоденствие? По какъв друг начин може да се отплати на родителите си за това, освен с любовта си? Всяко послабление на любовта към родителите е тревожно обстоятелство, което принизява достойнството на човека. Познавам син, който затвори майка си в кочина…
Как мога да не обичам брата си, сестрите си, с които съм расъл, с чиято любов съм крепнал и пълнил сърцето си с радост и веселие и душата си със светлина и благодат? Любовта наистина е радост и веселие, светлина и благодат – как ще се лиша от нея и какво ще остане от мене, ако я загубя? Ще мога ли да мисля, че светлина осветлява моите пътища, че правдата и истината направляват моите стъпки и че мирът, първото условие на благоплодния труд, е в мене, ако съм разлюбил брата и сестрите си? Ако изгубя любовта към най-близките си, с какво бих я заместил – със злобата и омразата ли? Та те са смъртни врагове на живота! Обичах родителите, брата и сестрите си, обичах съседите и съселяните си, обичах и полето, и тая любов обви с аромат и светлина нашето село, което и днес, 45 години след изгнанието ни, сияе като незабравим образ пред мене.
Баща ми беше третият по ред от четиритях сина на дядо Костадин и баба Ирина’. Роден е през 1850 година. Любознателен от дете, дядо го изпратил в Лозенград да учи при тогавашния учител Тодор Милков от Стара Загора. Прилежен в учението, татко ходел по гръцките църкви да учи и църковното пение – имаше силен и тържествен глас.
По това време се разгаряла църковната борба. Каваклийци не останали назад от другите будни български селища – пожелали и те да имат свой свещеник и учител. Изгонили гръцкия свещеник и поканили българин – свещ.Георги Пройков от Лозенград. Изгонили и гръцкия учител, и назначили татко с 300 гроша годишна заплата, който учителствувал три години. През това време той се сгодил и венчал за майка ни – хубавата и златоръка едноселка Елена Костова. Като се задомил, селяните му предложили да стане техен свещеник. Татко се съгласил и през юли 1874 година бил ръкоположен в Цариград от митрополит Панарет. Оттогава до 7 юли 1913-а, когато напуснахме Тракия поради турското нашествие, татко е свещенодействал непрекъснато в Каваклия.
Баща ми Никола К.Проданов – тъй се подписваше той, на името на дядо ми Продан – беше богато обдарен и цялостно развит човек. Физически силен, по ум – мъдър, по дух – светъл, с твърда вяра, по сърце и нрав любвеобилен и благ, волево – гранитно твърд, в службата примерен, като стопанин – пръв в селото, по живот – благочестив и родолюбив. Възвисок, широкоплещест, с красиво лице, със сиви очи и силен за трима, той беше рядко трудолюбив. Работеше без почивка от сутрин до вечер. Кога копаеше, забиваше копачката до дръжката, а кога жънеше, ръкойката му беше готов сноп. Мама ни разказваше как едно лято жънал два дни и една нощ, 36 часа без почивка, а той сам ни е казвал, че веднъж за три дни по облог пожънал 15 коли пшеница. Всички бъчви в избата – и най-голямата от 5000 оки – той сам ги подреждаше, без ничия помощ. Помня го на възраст вече как дигаше тежести, които ние с брата, момци тогава, не можехме да вдигнем. При строежа на селската къща всички тежки греди и камъни, за които не се намирало кой да ги вдигне, пренасял той.
По ум татко беше разсъдлив и мъдър. Всичко преценяваше внимателно. Не говореше много, обичаше да слуша и всякога, когато се изказваше пред когото и да е, мнението му се приемаше. Знаеше много народни мъдрости, с които умело потвърждаваше мислите си. Всичко у него беше отмерено. Не се натрапваше – отиваше и говореше, когато го викаха и когато трябваше. Всеки празничен ден у нас идваха гости за разговор и за съвет. Разговорите бяха обикновено на духовни и народни теми.
Беше любознателен и обичаше книгата. Получаваше всички български вестници и списания, издавани в Цариград., и ги съхраняваше старателно. В любовта си към книгата татко беше купил един луксозен библиотечен шкаф за два златни наполеона – цяло състояние за онова време, когато за 10 пари можеше да се нахрани човек. В тоя шкаф той съхраняваше учебниците, по които се е учил навремето, а по-късно опазваше там и нашите книги. Обичаше да чете и да преписва онова, което при прочит му правеше впечатление. В празнични дни татко не отиваше никъде – оставаше вкъщи и ако нямахме гости, четеше и преписваше. Любовта му към книгата и знанието го накара да откъсне нас, двамата си синове, от стопанството, което беше създал и да ни прати да учим. Негови приятели не одобрявали тая му постъпка и го упреквали с думите: „Учиш синовете си, а кой ще работи имота ти?” Татко им отговарял с усмивка: „И аз правя своята сметка!” Бежанството ни след години потвърди тая сметка.
По дух беше светъл. Светлината на духа придаваше на лицето му ведрина и привързваше хората към него. Търсеха го и го уважаваха, отстъпваха му всякога първо място във всички обществени начинания. Нито едно обществено дело в селото не стана без него.
Светлината му се дължеше на вярата му в Бога. Тя беше рядко твърда, апостолска. Беше изгонил от сърцето си всякакъв страх – не се боеше от никого и от нищо. Никой час от денонощието, никое опасно място по пътищата през онова робско време не са го смущавали – всякога се е движил най-спокойно. Дори когато него и чичо ми Димитър ги дебнела постоянно опасна разбойническа шайка, пак не се устрашил. Майка ни много страдала от безстрашието му и всякога, когато окъснявал, тръпнела от страх. Като станах учител, заговорих го веднъж за безстрашието му и казах, че трябва да бъде по-предпазлив, а той отвърна: „Пътищата са всякога чисти, всеки върви по работата си -от какво да се страхувам?” Възразих му, че има лоши хора, а той добави: „Ако лоши хора ме дебнат, могат всякога да ме намерят. Ти, синко, не забравяй – Бог е над нас! Той пази децата си, стига само те да вървят в пътищата Му”. Аз му възразих пак: „Ами и звяр може да те нападне някога!” Той се усмихна и каза: „Звярът се бои от човека, а и друго – нали сте учили, Господ затвори устата на лъвовете пред Даниила! От нищо не се страхувай, синко! От греха само! Господ бди над нас!”
В живота на баща ми има доста случаи, които свидетелстват за безстрашието му, плод на вярата му. Мама ни е разказвала крайно интересния случай с разбойническата банда, за която загатнах. Родови врагове казали на големия разбойник Деведжи Мехмед – Мехмед камиларя, че татко и чичо били намерили пълен казан жълтици. Той поискал от двамата откуп 500 лири и ги заплашил, че ако не дадат, ще бъдат убити. Татко и чичо нямало какво да дадат, защото не били намирали никакви пари – имали само имот. Разбойниците дълго дебнели тук и там, за да ги заловят. Най-сетне търпението им се изчерпало и Деведжията изпратил последно предупреждение, подкрепено с два Мартинови патрона – ако в седмичен срок не предадат парите, ще бъдат убити. Тогава татко, уповавайки се на Бога,казал на пратеника: „Ние не можем да дадем исканите пари. Носи много здраве на Деведжи Мехмед -нека заповяда някоя вечер в село да се разберем”.
Деведжията приел поканата и една нощ пристигнал с четата си в чичовата къща, която бе на самия източен край на селото. Татко и чичо гр уверили, че не са намирали никакви пари и го помолили да им даде срок три месеца, за да продадат от имота си и стъкмят исканата сума. В отговор разбойникът казал: „Ние имот не продаваме, вземаме само от готовото. На нас ни казаха, че сте намерили казан, пълен с лири – в него има хиляди, а ние искаме само петстотин. Но ние вярваме на думите ви – вярваме, че казвате истината, защото вас Господ ви пази. Вие три пъти бяхте в ръцете ни, но Господ ви отърва. Разбрахме, че сте добри хора, затова и дойдохме – иначе как бихме дошли в село!” И започнал да разказва:
„Първия път щяхме да ви хванем на „Голямата река”. Ние бяхме на 50 крачки от вас оттатък реката, в гората. Жените перяха, ти, папаз ефенди, миеше каруцата в реката, а ти, Димитраки чорбаджи, ловеше риба. Решихме да станем и да ви вземем. Но тъкмо се изправихме и сякаш изпод земята изскочи нашият „екмекчия”- снабдителят ни с храна – и ни запита: „Къде ще ходите?” Аз му отговорих: „Ще идем да хванем чорбаджиите“. Пък той отвърна: „Оставете се от тая работа – жени, деца има, ще се разплачат“. Като ни каза тия думи, стана нещо чудно в нас – сърцата ни омекнаха като восък, спогледахме се и пак седнахме на местата си. Това не се е случвало никога с нас – че какъв е нашият занаят, та да държим сметка за плача на жени и деца! Разбрахме, че Бог не ни позволява да ви хванем.
Втория път щяхме да ви заловим при Мичовата кюприя” – мост по шосето Лозенград – Каваклия. Вие, двамата братя, бяхте в града с каруца, щяхте да се връщате късно – така ни бяха казали вашите душмани и ние седнахме под моста да ви чакаме. Поставихме и пост на шосето. Седяхме цялата чета и пушехме, приказвахме си тихо и давахме ухо да чуем идването на каруцата. Но какво стана? Чухме шума от каруцата, но вече отвъд моста – минала над главите ни, без да я усетим. И още по чудното – нашият пост и той не видял и не чул нищо. Като минала каруцата, тогава се отворили ушите му – чул и разбрал, и дотича при нас: “Гечтилер*, минаха!” Тогава казах: „Бракън!* Оставете ги – Господ ги пази! Как можахме да оглушеем всички, пък и постът да ослепее, та да не чуем и той да не види? Каруца вечерно време се чува от половин час далече!…
Третия път щяхме да ви вземем от хана. Вечер беше, вие седяхте на столове, а ние гледахме отвън през прозорците. Реших да вляза вътре и да ви изведа. Но когато хванах вратата да я отворя – тя се отваряше навътре, – усетих, че някой я дърпа отвътре, за да излезе. Пуснах дръжката, отдръпнах се встрани и зачаках. Излезе един наш ятак, турчин. Той ме забеляза и запита какво търсим тука. „Ще хванем чорбаджиите!”, казах аз, а той отвърна: „Оставете се от тая работа, ще направите пакост и Бога ще разгневите! Гюнахдър* – грехота е! Чорбаджиите са екмек сайбия* хора – който от нашите огладнее или се намери в нужда, при тях тича и те на никого не отказват. Вървете си, не правете пакости, сакън*! -в никой случай!” И тука Господ ви запази. Вярваме на думите ви и се отказваме от искането си – нищо не искаме от вас насила. Ако вие искате сами, можете да ни дадете нещо!”
Татко и чичо извадили кесиите си и дали наличните в тях пари 28 лири. Като ги взел, Деведжията казал: „Предателите ви са този и този (назовал ги по име). Ако искате, ей сега ще пратя от моите хора да ги доведат тука и да им отрежа главите – да не лъжат така друг път”. Нашите отклонили това му предложение. Сложена била богата вечеря -разбойниците яли и пили като на сватба, и късно през нощта се дигнали да си ходят. На излизане Деведжията казал на тате и на чичо: „Отсега нататък и с кола жълтици да носите, не се бойте – приятели сме вече!”
След два дни един от разбойниците, грък, Димитро по име, дошъл рано у чичови и казал: „Бай Димитраки, що ни трябваше да вземаме парите, които ни дадохте! При подялбата им се скарахме, извадихме пищови и стреляхме един срещу друг. Аз съм ранен от тая стрелба и дойдох да ме лекувате. Всички разбрахме, че сте били наистина добри хора и че не е трябвало да взимаме парите ви”. Гърчето останало у чичови. Чичо излекувал раната му с жълт кантарион, стоял 40 дни на слънце в дървено масло. След тая случка разбойническата банда се пръснала. Деведжията минал в България и край границата бил убит.
На 6 август 1903 година пламна Преображенското въстание -въстанаха всички български села из цяла Странджа. За потушаването му турската военна власт изпрати известния генерал Шукри паша, комендант на крепостта Одрин, с много войска – пехота и артилерия. Имаше и три полка, съставени от арнаути-албанци. Въстанието бе потушено, селата изгорени и населението разпиляно – избягало и избито. Арнаутските полкове се представиха най-пакостно.
През това време наложи се да отидем до града да смелим брашно на моторната мелница – речните воденици, на които мелехме, бяха станали опасни за нас, българите, защото всички бяха в турски землища. Натоварихме две торби жито на каруцата, качихме се – татко и аз, и поехме по шосето за града. По средата на пътя ни срещна войник от арнаутските полкове в пълно въоръжение. Заповяда ни да спрем, приближи се до нас и на турски език каза на татко: „Папаз, ще те убия!” Като чух тия думи, изтръпнах. Погледнах татко – леко пребледнял, той беше съвсем спокоен и с благ тон запита войника: „Защо ще ме убиеш бе, синко?” „Толкова гяури съм избил в балкана, само свещеник не можах да убия; сега срещам тебе и ще те убия”.
Татко и след това повторение на заканата остана спокоен, сложи десница на рамото му и с тон на отеческо благоразположение почна да му говори и доказва, че е срам за царския войник да убива мирните раи на падишаха и че Аллах наказва такива войници. Назова го „синко” няколко пъти, запита го вярва ли в Аллаха, имат ли ходжа в селото, уважава ли ходжата и защо. …И така започна се един крайно интересен за случая разговор, който продължи около половин час. Войникът се укроти, изказа учудването си от безстрашието на татко и каза: „Папаз ефенди, ти си чуден човек – аз ти казвам, че ще те убия, пък ти хич се и не плашиш! Не съм срещал друг човек като тебе”. В отговор на тия думи татко му каза: „Защо ще се плаша бе, синко? Нашият живот – и моя, и твоя, е в ръцете на Бога. Никой не бива да посяга на чуждия живот. Само Бог има това право”.
Тия думи на татко приключиха щастливо изпитанието – войникът вдигна ръка и каза: Хайде, папаз, подарявам ти живота – вървете си по пътя!” Махна с ръка за поздрав, изрече обичайното „Ей, саатлаи – на добър час! И понечи да тръгне. Татко го спря и му каза: „Добър път и на тебе, синко! След малко ще минеш покрай едно село – то е нашето. До шосето има хан, той е мой. Носи много здраве на ханджията от мене
– всичко, което изядеш и изпиеш, ще мине на моя сметка! Войникът се усмихна, поклати глава в учудване и пое надолу по шосето.
Като продължихме към града, заговорих татко за безстрашието и самообладанието му и той каза: „Познавам силата на Бога и затова не се страхувам и съм спокоен. Ти сам видя – кой ни избави от ръцете на тоя убиец? Само Бог – Той не му позволи да ни убие!”
По сърце татко беше любвеобилен и по нрав благ. Обичаше всички хора и верен на евангелското слово, беше благоразположен и към най-отявлените свои противници и врагове. Отношенията му бяха благи – от устата му не се отронваше горчиво слово. Беше и подчертано
15 благодетелен. Помагаше на всички с каквото можеше – с храна, пари, поръчителство. Никому не отказваше. През една неурожайна година храната и плявата бяха оскъдни. Храна и плява татко не продаде – всичкия ни излишък даде в заем, а пълна плевня с плява раздаде безплатно на нуждаещи се съселяни и турци от околните села. Татко беше разсъдлив и пресметлив стопанин. През урожайните години не оставяше вън плявата, прибираше я всичката – имахме два големи плевника, пълни догоре, хиляди оки плява. И в оная тежка година той разтвори вратите на по-голямата плевня за хорския добитък. Плявата тогава се продаваше по 20 златни пари оката и ако я продадеше, би взел много златни лири. Мама един ден го упрекна за това, а той й отговори: ,Не бива ли да се взимат пари и от плява? Хорският добитък гладува, пък аз ще богатя и то от плява!..И аз ще се превърна на плява тогава”.
Помня, един ден дойде бедна туркиня от съседно турско село и поиска помощ. Татко й даде една английска лира – цяло сиромашко състояние в ония времена. Щедра ръка имаше той и когато си замина, остави само 45 лева книжни в молитвеника си, които съм закарфичил на листовете, между които ги намерих.
Татко беше волева натура – гранитно твърд, разсъдлив, мирен и безстрашен. Каквото решеше, изпълняваше го, въпреки всички противодействия – думата му на две не ставаше, както казва народът. Твърдостта му проличаваше и в приложението на възпитателните му принципи спрямо нас – тогава тя преливаше в остра строгост. Той казваше: „Бащата не бива да дава лице на децата си, майка им достатъчно ги разгалва” и по майчино свидетелство, когато сме били малки, много ни милвал, все него сме търсели, но щом сме почвали да разбираме, променял рязко отношението си към нас. Ние, двамата му сина, особено изпитахме тая промяна. Като навършихме три години, той се отдръпна от нас и докато не му представихме свидетелство за зрелост, не ни приближи до себе си. Никакъв обикновен разговор с нас, никаква усмивка – само поучения, съвети, забрани и заповеди. На мама поръчваше да внимава над нас и да му докладва всяка вечер. Тя правеше това най-редовно, като не скриваше нищо. И тогава той ни удостояваше с повече думи, но те биваха наставнически и строги.
Любовта на татко бе примесена с разумна строгост, за която и днес му благодаря. Благодарение на тая строгост можах да се насоча към пътя на добродетелта. Тя ме свикна да ставам рано, да се трудя и да работя с любов, да използвам плодоносно времето си, да не се леня, да търпя, да съм доволен всякога от всичко, да не обиждам, да състрадавам и да бъда благосърдечен. Строгостта на татко пробуди в мене любовта към книгата, която ме насочи към градината на мъдростта и ме приготви за служба на другите. Любовта на мама съдействаше на татковата строгост. И днес, ако съм това, което съм, дължа го на любовта им, придружавана от разумната строгост.
Службата си татко носеше примерно. Като свещеник беше безупречен. Всякога служеше тържествено като на Великден. Както отбелязах вече, той беше гласовит, владееше източното пение отлично и четеше много изразително. Службата и пението му правеха впечатление на всички. Един неделен ден по жътва заместих певеца и пях ускорено. На обяд татко ме попита: „Защо бързаше в пението днес – да не те гонеха? И защо дъвчеше думите, като четеше?” За да се извиня, отговорих: „Нямаше хора”. Той отвърна: „Тъй ли ви учат в семинарията? Ако нямаше хора поради работното време, там беше Сам Господ, бяха и ангелите, и светиите. Службата трябва да се извършва всякога като на Великден – да пееш от сърце и кога четеш, да забиваш думите в ушите на хората като гвоздеи в дърво”.
Всекидневното свещеническо правило четеше най-редовно. Молитвеникът му, който съм запазил, е достоверен свидетел за това – листата му са изпокъсани от прелистване. И служебното правило, утринно и вечерно, извършваше също така най-редовно. Когато трябваше да отиде на воденица, ставаше по петляно време, изчиташе прав пред иконостаса утринните молитви, отиваше в църква, отслужваше утринното богослужение, връщаше се, закусваше и тогава потегляше, за да осъмне на воденица, 4 километра далеч от село. Когато и да го повикаха по служба, отиваше без бавене. Щом му възложеха да обслужва някое далечно село, вършеше и това без възражения, макар че трябваше да минава гористи и опасни по онова време места.
Татко беше скромен в живота си – обличаше се просто, хранеше се с каквото му сложат и не обичаше да говори за себе си. Каквото знаем за него, знаем го от мама. Когато сме го запитвали за нещо по-значително от живота му, за познанствата му, за извършени дела, той обикновено премълчаваше, а някога казваше: „Изпълнил съм дълга си. Пък кога свършиш някоя работа, не разправяй на хората – избива на хвалба!” Той никога не ни заговори по свой почин за срещите си с Васил Левски, Петко Р.Славейков, Панайот Хитов и други дейци по време на Съединението, за които ще спомена по-нататък.
Моят баща е главният виновник за издигането на големия селски храм – величествена постройка с триетажна камбанария върху входните му врати. Строен е наскоро след Руско-Турската война с най-щедри дарения на селяните в пари и труд. В днешно време постройката му би струвала десетки милиони лева. По признанието на всички храмът ни бе пръв в Лозенградския окръг, а като селска черква най-голям в Цариградския и Одрински вилаети. Средната му част се крепеше на дванайсет колони. Строен в големи размери, изграден с тухли и облицован с камък, прекрасно зографисан, той имаше гинекия – женско отделение на два етажа. Всеки етаж представляваше един огромен салон.
В живота си татко спазваше строго повелите на вярата -благочестието му беше видно за всички. Той не си позволяваше никаква постъпка или отношение към когото и да било, противно на християнското житие. Изява на неговото благочестие бе и голямото му трудолюбие. Казваше ни: Цовек, докато е жив, трябва да работи. Писано е в Светото Писание: „човек отива на работата си от сутрин до вечер”. Който не обича работата, става ленив, заръждавява като палешник в избата”. И работеше от сутрин до вечер. Когато не беше чреден (в село имаше двама свещеници, които се редуваха в службата), след изчитане на утринното правило закусваше на крака – хапваше резен хляб с червена сол, пийваше малко вино и отиваше на работа. Работеше цял ден без почивка и без да обядва.
Татко беше и подчертано родолюбив. Като новоръкоположен свещеник по нареждане на Одринския гръцки владика той бил отведен от турска стража в гръцката митрополия и държан там около три месеца. Насилвали го да мине под ведомството на Гръцката патриаршия, но останал непреклонен. След Априлското въстание през 1876-а бил наклеветен от гърците и затворен като „баш комита”. В затвора бил подложен на тежки мъки и заплашван с бесило, но останал непоколебим. Връзвали го на кол в двора на затвора намазан с петмез, за да го хапят мухите, осите и разни други насекоми. От слуховете за всички тия мъки и за възможното смъртно наказание мама изгубила зъбите си – аз я запомних с един зъб.
По-късно баща ни взе живо участие в Тракийското революционно движение, подготвило въстанието през 1903 година. Заедно с него се включиха и тримата ни зетьове – първият, Димитър Шопов като четник, вторият, х.Яни Попов като войвода и третият, Никола Коларов, като активен член на селския революционен комитет. В живото си участие в народните движения татко бил в лични връзки с П.Р.Славейков, от когото имаше две писма и с Панайот Хитов, от когото имаше подарък кожени ръкавици и едри седефени броеници.
Когато избягахме в България, дадоха на татко енория, която той завеждаше примерно и достойно. Като застаря и вече трудно носеше службата си, казах му един път: „Службата ти тежи вече, татко, оттегли се на почивка – ние ще поемем грижата за издръжката ви с мама”. Той отвърна: „Св.апостол Павел казва – който не работи, не бива да яде. Аз съм още в сили, трябва да работя. Знам, че вие ще се грижите за нас, но ние с майка ви трябва да ядем хляба, изработен от моите ръце. Кога стана негоден за работа, тогава ще се грижите за нас”. Аз отвърнах: „Но ето, ти все по-трудно се крепиш – някога, отивайки в другото село, можеш да паднеш от коня и да се пребиеш!” Татко ме погледна и добави: „Аз съм като работния вол в браздата. Ако падна, по-добре е да падна като него в браздата, отколкото в обора…”
Татко действително работи до пълно отпадане на силите си, движен не от материални съображения, а от духовно съзнание. Няколко месеца преди идването ни в Бургас, дето получих енория като свещеник, той раздаде на бедни селяни малкото си спестявания. Свидетел бях и на разговора, който се проведе по тоя въпрос между него и мама. Той й каза: „Бабо, досега сме се грижили за децата, отсега нататък трябва да се погрижим за себе си”. „Добре, дядо”, отговори тя, а татко продължи: „Аз смятам това, което съм припечелил досега, да го раздам на бедни според Господнето слово – отсега нататък децата ще се грижат за нас”. Мама, която го познаваше добре, каза: „Каквото си намислил, направи го, дядо!” И той наистина раздаде всичките си спестени пари.
Като стопанин татко с право можеше да се посочи като пръв сред всички стопани. Нашето стопанство бе подредено идеално. Имахме земеделие едно от първите – ниви, лозя, овци, добитък, всичко в най-добър ред и състояние. Нивите изчистени от всякакви храсти и бурени, лозята, садени от него и подредени като градина с овощни дървета из тях най-различни, но все сортови – орехи, бадеми, круши, праскови, ябълки и какво ли не. Татко умееше да присажда отлично. Всички дивачки из нивите ни и около тях бяха присадени. Само на една нива бе присадил 58 най-сладки круши. Казваше ни: „Някога ще носите плодовете с кола. Ако всички хора са като мене, земята ще се превърне на райска градина”…
Татко почина в Бургас на 8 ноември 1925 година.
Майка ни Елена беше три години по-възрастна от татко – родена е през 1847 година. Беше висока, стройна, с лека походка – хубава, природно интелигентна, умна, отлична съпруга, майка и домакиня. Баща й Коста починал, когато била малко дете. Израсла в оскъдност при втори баща. Един път запитах татко защо той, чорбаджийски син и учител, е взел бедна мома, и то три години по-възрастна от него. „Майка ви беше най-личната и сръчна мома в селото – отговори ми той. – Беше и първата певица. И още – в наше време момите носеха ризи с везани поли, изработени върху самите ризи. Сукманите имаха дължината на ризите до полите и при движение ризите се попрогледваха. С майка ви обаче това не се случваше – как ходеше, как играеше на хорото, но полите й изглеждаха като извезани върху сукмана”.
Мама беше неграмотна, но с буден ум, с дар да забелязва характерните особености у хората и с разказ на даровит белетрист. Когато била малка, идвал у тях известният тракийски хайдутин Филчо войвода с дружината си; виждала била и идването на френските войски на път за Крим през 1854 година. За всичко това разказваше с художествен дар
– писателското си дарование брат ми Константин Петканов наследи от нея.Ако имаше образование, мама сигурно би станала писателка – така хубаво разказваше, тъй вярно рисуваше хората, някои с тънките линии на хумора. Беше любознателна. Караше ни да й четем от нашите книги. Беше и извънредно паметлива – помнеше и най-малките дреболии от детинство, и всички песни, които е пяла на младини. Братът беше записал над трийсетина интересни песни от нея. Два часа преди смъртта си, спомнила си една песен, мама я продиктува на сестрите да я запишат и дадат на брата, което те и направиха.
Като съпруга и другарка на татко, мама бе негово подобие – с неговата вяра и благочестие, трудолюбива като него, поради което животът им премина в пълно разбирателство и единение. Като майка бе любвеобилна и разумна. Полагаше всички грижи за нашето правилно възпитание и когато се провинявахме в нещо, не скриваше това от татко
– казваше му всичко. Като домакиня беше отлична – изкусна във всички домакински занятия, а в кулинарното беше виртуоз.
Майка ни почина в Бургас на 16 юни 1929 година, приблизително четири години след смъртта на баща ни.
Бях обграден и от любовта на сестрите ми – Ирина, Димитрина, Мария, като най-малък в дома. И сега си спомням с умиление за тях. В любовта си към мене те бяха готови да ме защитават пред всекиго. И аз им отвръщах със същата любов. Животът с всичките си превратности не можа да разслаби любовните ни братски и сестрински връзки. И тия връзки имат значителен дял в светлината на моя живот. Тях ги създадоха любовта и мъдростта на татко и мама, и въпреки множеството преживяни години те продължават да осияват сърцето ми. Две години след мене дойде сестричката ми Султанка, която се помина от дифтерит на 7,5 години. След нея – деветото чедо на родителите ми, изтърсакът Константин, известният на всички голям писател Константин Петканов…
Текстът е взет от: Иконом Димитър Петканов, «Моят жизнен път – отшумели води», С. 2017, с.10-20. Книгата можете да закупите от храма «Св. Николай Чудотворец» срещу сградата на Софийска митрополия.