За «подходящия спътник в живота» и още…
Случва се в живота жената да срещне «него единствения» — най-подходящия мъж в живота си, едва след като дълго се е лутала и вече е приключила с търсенето. Той обаче е задомен, тя също. Тогава у нея неизбежно се ражда дълбоко огорчение от съдбата, която тъй си е играла с тях, че не им е позволила да се срещнат в цветущата си младост и заедно да създадат семейство. Случва се това и в мъжкия живот. Тогава често, без да се замислят, те загробват миналото и, упоени от неустоим копнеж по най-подходящия човек и единствения в живота шанс и от праведен гняв срещу съдбата, разрушават две семейства в името на неотемлемото си право на лично щастие. В съвременните романи и киноизкуство това се прославя като смелост «да бъдеш себе си», като дързък бунт срещу съдбата и фарисейските устои на патриархалната, назадничава култура.
Нека погледнем какво всъщност става при такива срещи. Не отричам, че в мига на срещата, в настоящото си душевно състояние тези двама отчаяни въстаници срещу «съдбата» са действително подходящи — с устойчивия си съпруг или съпруга те са свикнали до болка, а болката е нещо крайно отрицателно в съвременната култура; ситото, през което всеки прецежда състоянието си обаче, е само това, което всеки има в мига на срещата. Нито единият «измамен от съдбата», нито другият, не се питат: а ако техните две «аз» се бяха срещнали преди двадесет години, щяха ли тогава — в тогавашната си душевност — да бъдат истински подходящи както сега? И ако сега са наистина подходящи — не е ли това следствие от изминатия двадесетгодишен път? Не са ли допринесли лутането, страданието и придобитата душевна мъдрост за сегашната «подходящост»? И ако сега са подходящи, сигурно ли е, че «подходящостта» ще оцелее през близките или далечните години?
Ако човек приема собствената изменчивост, защо е тъй критичен към чуждата? Какво всъщност прави двама души «най-подходящи» един за другиго?
Според мен, това са единствено вътрешните ценности, които са неизменни, защото са положени върху вечна, неизменна Основа. Върху краеъгълен Камък, който няма да се поклати. Без такива ценности, човешката изменчивост винаги ще се колебае между сега-подходящи, вчера-подходящи и утре-подходящи любови и привързаности, с които винаги ще бъде в търкане и неприятни стълкновения. Но за повърхностната съвременна душевност устойчивото, търпеливото градене е мъчително — не само по себе си — а защото е скучно. А скуката е най-големият враг на днешното човечество, или поне на ситата, напитата и добре облечената му част. Векове наред човечеството води борба за насъщния; след като е победило в борбата за оцеляване, човешкото същество е повело борба за пълно задоволяване на всевъзможните, често безсмислени, желания. Скуката не засяга гладните, тя е войната на ситите, но празните отвътре. А вътрешната празнота е онази важна за печалбарите територия, където те могат да градят миражните кули на безсмислени, но безболезнени мечти.
Цялата борба за намиране на най-подходящ спътник в живота днес се води като че ли именно на тази територия — ние не намираме какво да си кажем така, че казаното да остане за цял живот. Посланията на пустотата около нас като оловна тишина заглушават простичката истина, че подходящи спътници няма — те се създават чрез взаимните ни усилия да вървим един към другиго и да се жертвуваме за свещена кауза: да пребъде любовта ми в другия и другите.
Вече достатъчно време развитите човешки общества експериментират с все по-адски форми на егоизъм. Последните експерименти вече стигнаха дотам, да твърдят, че независимо от телесния си пол, човек може да си избере друг, дори повече от двата, предоставени ни от Твореца. Играта на егоизмите е колкото безсмислена, толкова и болезнена — тя причинява болка както чрез безсмислието си, така и чрез неозаптимата си, похотлива агресия да руши всеки смисъл, който е съществувал векове, да съсипва всяка мисловна и физическа истина, която е била крепило на човешкото общество и чиста проява на неговото естество. Въпреки чудовищните последици на тези експерименти на егоизма — самотата, самоубийственото отчаяние, опразването от смисъла, опустошаването на взаимността, доверието, сговора в малките общини и голямото ни общество — дяволската логика на този експеримент продължава да тласка освободения от бедността западен свят към следваща фаза самия експеримент: самоубийствената. Но не е ли скрита именно в това логиката на завръщането към себе си? Надеждата ни е именно в това завръщане — уморени от издевателствата на собствения си егоизъм и чувство за превъзходство над други народи и държави, европейските народи се завръщат на предната фаза от развитието си и отново стои въпросът за оцеляването им, белким отрезвеят от скуката и взепозволеността, която ги доведе до тоя праг. Титаниковото «всичко е наред, няма страшно» вече спира да действува. Приближаващият се айсберг ни напомня, че богове на тая земя не съществуват и че е време за завръщане към Бога, Който даде Европа на европейците. Време да възкресим миналото с неговия опит, а не да витаем из миражите на «позитивизма» и «оптимизма», време да видим, че подходящото време е днес, а не утре. Днес, което вече е вчера — настояще, което вече е било история.
Осъзнатият път е най-голямото ни богатство. Не сме ценили времето си — имаме последна възможност да го оценим като драгоценно. Не сме ценили човека до себе си, приятелите, колегите, общността, града, народа си — сега е времето да спрем да нищим своята «нещастна фамилия» и да прегърнем ценностите, които казаният експеримент ни е отнел. Вярвам, че за това ще бъдем утешени дълбоко — и утешението не е далеко!
(Севлиево, 19 декември 2018 г.)
