Кръстопътят, наречен България
Българският народ не е «европейски» в модерния смисъл на това прилагателно. Той е частично поевропейчен, но в дълбоката си същност ние сме източни хора; а изток е трудно за обхващане понятие. Липсата на последователно и самостоятелно развита идентичност ни лашка между Изтока и Запада. Това е най-балканското ни качество, посочено още от светител Николай (Велимирович) в гениалната му творба «Над Изтока и Запада». Всеки ден – по стъгди и мегдани, по митници и учреждения, по магазини и курорти – се срещаме с източното лице на българите. Една от най-нещастните борби на част от родната интелигенция е неубедителното ѝ експериментаторство над самата нея, тоест неумението ѝ да бъде българска, защото ѝ се иска да е европейска, а цената за това е едно постепенно отрязване на корените ни, които са западни само по отношение на Азия, но източни по отношение на Европа. Затова сме на кръстопът – и пътят ни е кръстен.
Неточната самоидентификация води до абсурдни разминавания както с европейската, така и с азиатската култура. Ние сме по средата в недобрия смисъл – затова сме хора на крайностите. За да осъзнаем това е достатъчно да понаблюдаваме нашите филофоби, които се дърпат и в името на «европейската идея», но с чисто балканска колоритност. Думите в устата ни са европеизирани, ала ритниците, които си разменяме в името на европейския vs. «евразийския» ни избор са неевропейски. Мисля, че единствената полза за нас от «проевропейския» ни избор би била балканизацията на Европа. Тя става все повече възможна, тъй като Европа се деевропеизира под натиска на мигрантската «многокултурност». За жалост, седенето на два стола винаги свършва с оставане без стол. Лично за мен ценността на българската култура е заровена при корените ѝ: приетата от Византия и побългарена – вече в добрия смисъл – източно-православна цивилизация. Само в нея ние би могло да открием свой път за развитие. Другото е припознаване със себе си, следвано от разминаване и отминаване от себе си. След което пък идва отминаването от историята.
