Последният поет
Вкопчен в писането, като потъващ — в сламка, той неспирно пише. Всяка мисъл, впечатление, всяко възвишено стремление, всичко иска да запише и да остави някому? Кому?
Светът е ням. Вече не четат поезия. Но само поезия ли? Буквите са вече паметник на древността. Сега е настъпила епоха, огледална на предписмената — „следписмена епоха“. Стремежът на човечеството е също огледален на предписмения — тогава е бил насочен към постигане на записването на мисли; сега е обратното, сега от буквите, от писания текст, се бяга към безписмения образ. Писането неотдавна бе заклеймено като „подкопаващо ценностите на Световния съюз“, защото приковава вниманието към ретроградни мигове (някога наричани „минало“, „история“, „спомен“.) Освен това, в писмения текст се срещат чисто еретически идеи — например за връзката между минало, настояще и бъдеще. Сега човечеството е отишло далеч напред в прогреса си и живее единствено в настоящето. Съзнанието се е издигнало над спомен и мечта. Човечеството е постигнало мечтите си и няма нужда от история, която да му напомня страшните мъки по пътя за постигането им. То живее като дете — без спомени и без стремежи: единствената грижа е да има, да притежава, да се наслаждава на това, което има сега, в настоящето. Писателите и поетите са изчезнал вид. Светът е ням, защото не говори; не говори, защото се смее и това му стига.
Затова последният поет живееше като отшелник. Обзет от ужаса на изчезването на своя род и племе, той пишеше тъй, че всеки би го взел за умопобъркан. Говореше с вятъра, със слънцето, с рекичката край малката колиба, гдето се бе заселил („Пълен идиот!“), със самата колиба; разказваше приказки на цветята (защото на децата бе забранено да се разказват приказки — те бяха щастливи!); четеше стихове на вятъра и облаците; подписваше се в калта.
Отначало, когато се изсели от човешкия свят, той страдаше от лишенията, от безучастността, от самотата… Полека-лека обаче се примири, смири. Нямаше пощи. Нямаше дори електронна поща с възможност за набиране на текст. Спокойствието на постигнатия земен рай (наричан някъде в областите на световната държава „комунизъм“, другаде „съвършена демокрация“, или „хилядолетно земно царство“ — да се говори за едно и също нещо с разни, дори отричащи се думи, нямаше проблем, нали и религиите си подадоха ръка и решиха, че всяка ще говори както си знае, но задължително ще вярва, че „всички богове са общи“…) — спокойствието на постигнатия земен рай бе убило желанието да пишеш; технологията позволяваше на хората направо да се гледат, да разговарят, да пренасят образите си все по-далече и то мигновено…
Отначало последният поет мислеше, че ще умре, ако не споделя. Тишината без насрещно слово му действуваше така угнетяващо, че всяка клетка в тялото му крещеше — от принудителното мълчание. После той се върна при Бога. И при себе си. И всички разбраха, че е напълно луд. Оставиха го. Но той продължи да пише, вярвайки, че сред тия десет милиарда земни човеци все някой ще попадне на писанията му и ще ги прочете. Така умът му ще продължи да говори на своите по дух и след като душата се е преселила отвъд.
Така последният поет се вкопчи в писането като в сетна своя надежда на земята. И писа до самата си смърт.
Минаха години след смъртта му; у някакво дете намерих къс хартия, направена на самолетче; купих я от детето за шоколад, защото по хартията имаше „шарки“ — тъй ги нарече детето, ала аз видях там ръкописни думи.
Тъй намерих и поета.
Намерих и гроба му. И полусъборената му колибка. А вътре, около някакво огнище, открих и късчета недогорели стихове всред куп остатъци след пируване — кокали, обгорели късове дърва, някакъв железен шиш, по който познах, че тук е станувала малка ловна дружина.
Влезли са, намерили са тялото или костите на мъртвия последен поет. Погребали са го от добро сърце. Сетне са си стъкнали огън с ръкописите му — нещастно наследие на ощастливеното от напредъка човечество! — и са си пекли скоро убит дивеч. За Бог да прости поета — тъй да се каже.
Какво пишеше върху остатъците недогорели листове ли?
Не знам.
В моето детство вече не ни учеха да четем.
