Подменената реалност
Негово Величество Прогресът устрои тъй, че зад огромните наглед удобства, които той въведе – или по-скоро, в които ни въвлече и повлече – да не забелязваме подменените истински неща с техни електронни двойници (въображаеми неща). Писалката стана клавиатура, хартията – е-хартия, усмивките – емотикони, сълзите – плачещи е-мотикони, реалността – вълшебен филм, прожектиран всекиму в отделната му килийка. Въображаемата реалност (не знам защо наречена «виртуална», сиреч «същинска») стана почти единствена среда за умственото ни съществуване. Но като пишещ човек бих искал да спра вниманието си повече върху «писане» и «пиша».
«Писането» – не с ръка – стана новото име на «въвеждане на текст»; и както дъгата бе отнета от детската радост, за да стане символ на нещо много, много далечно на невинността и детството, тъй и писането бе отнето от ръката, за да означава «клавишене». Погледнато по същество обаче, именно въвеждането на текст в «е-реалността» не е и не може да бъде писане. Първо, защото ръката не пише, не изписва буквите, за да ги въведе всред редовете на съществуваща хартия. Ние вярваме на очите, които виждат букви – но къде реално са тези букви и какви са те в действителност? Вгледайте се в зеленината на Матрицата и там ще видите какво всъщност става с нашето «писане» (т.е. клавишене) и с буквите, мислите, текстовете ни.
Ние вече не пишем именно защото не изписваме думите с ръка – така, както жената ражда с болка – за да се сдобием с рожба на ума си. Компютърното клавишене е секциото на съвременното раждане на текст. То е безболезнено, става под «упойка».
Преди няколко дни чух новината, че «в столично училище заменят книжните учебници с таблети». Деца, чието възпитание в труда на раждането на мислите, словото и първите опити то да бъде увековечено, вече започва под упойка. Гъделът на «иновацията». Привидността като реалност. Удобството като цел. А всъщност, мнозинството от аплодиращи тази подмяна на нещо реално (книжнината) с нещо «виртуално» едва ли си дават сметка, че това не е нещо отделно, а дълбок елемент от една цялостна подмяна на истинските и естествените неща от живота със сурогати, с имитации, с рекламно-култивирани лъжепроизведения на едно заквасено с лъжа време.
Може би все още въздишаме за «някога», когато хлябът беше от хляб. Може би се изпълваме с умност, когато рекламираме, че нашите кремвирши са от месо (като че ли колбасите от не-месо са колбаси!?). И да, уверен съм, че повечето от нас копнеем за храна не с име на храна, а с истинските съставки, присъщи на името ѝ. От друга страна обаче не забелязваме в какво истинско противоречие със себе си сме, когато хем искаме истински, качествени стоки, а се отдаваме на некачествени духовни стоки и храни – на телевизионни облъчвания с илюзорност, на «безболезнени» занимания в интернетска «реалност»… Не разбирайки, че всички тези неща са тъй дълбоко свързани, че не можеш да махнеш няколко тухлички от пирамидата, без да събориш цялата пирамида.
Връщането към писането е като прохождане след дълго обездвижване – след незапомнено дълъг «престой» в инвалидната количка на сломената «реалност». Прохождането боли. Реалните отношения болят – толкова повече, колкото по-дълго сме се наслаждавали на въображаемия покой на «виртуалните». Съвременните приятелства, семейства, отношения между хората, са застрашени не толкова от реалните трудности, колкото от покоя на този измислен свят. Във всеки човек има много прекрасни качества. Но «виртуалността» ни е научила на леснотия: нямаме търпението да прокопаем понякога твърде дебелия слой от външни пречки, за да достигнем скрития златен рудник на другата душа. Пречи ни не трудността, а навикът към леснотия. Към измамен покой. Пречи ни не реалността, а подменената реалност.
Севлиево, 20 септември 2018 г.