Моите мили китайски деца! – откъс от «Да обичаш България, да обичаш Китай», (глава 35)

След ваканцията за Средесен отново заби сърцето на училището, учениците се върнаха в общежитията, класните стаи забръмчаха и моят учителски живот започна с пълна пара. От учителската стая на петия етаж търчах от първи до шести етаж във всеки клас, гонен от времето и разтапян от гуандунското слънце. Жарката лятна есен ме хвърляше в пот, климатиците в класните стаи — в студ. Хранех се в преподавателската столова, вечно незаситен от „слабия“ (淡) вкус на гуандунската кухня, опитвайки се да се придържам към безмесното меню, към което бях привикнал още от 1994-та. В преподаването влагах душа и сърце, повечето от часовете на деня бяха посветени на учениците ми. Тъй като години наред в България нямах възможност да чета китайски книги, с трепет и ученическо вълнение посетих библиотеката на Първо основно на Луоцун, взех си книги и в свободното си време витаех из мислите на китайски литератори, живели в началото на ХХ век.

Същевременно взех да се опомням от предишните шеметни месеци, в които душата ми бе парализирана от депресията и от „големия скок навън“. Започнах да си водя дневник на английски, тъй като исках да споделям всичко с Лили. Ето листче от седмицата след Средесен:

„28-ми септември 2010 г. Тук в училището на Луоцун сутрин ме буди не звънът на будилника ми, не романтичният брътвеж на гугутките, които слушах всяко утро в родния ми град някога отдавна, но дърдориви гласове на детски ята, които мога да чуя дори от височината на стаята си на седмия етаж. Тази сутрин видях нещо, което особено трогна душата ми: малките ми ученици метяха двора, миеха подовете в коридорите, крехките им ръчички с привична умелост и с известна неохота размахваха парцалите с дръжки. Свити от сън очи. „Hello, teacher! Good morning!“ Това са първите ми срещи в утрото по пътя към класната стая. Утрините тук рядко са слънчеви, понеже парите или мъглите на предишните дъждове притежават достатъчно сила да се вдигнат отземи и обкътат лика на слънцето. Затова сутрините тежат върху клепките на учениците. Но макар славното слънце все още да се губи нейде високо над пепеливите мъгли, отвред из училищния двор ме огряват хиляди слънчица, искрящи с лъчите на детството. Някои от тях все пак са леко помътени от умора, при наистина утомителния живот на децата в китайското училище. Има ли достатъчно място за обичайните радости на детството в това училище? Какво може да се направи за бъдещия им живот? Често тези въпроси обгарят сърцето ми отвътре. Въпреки строго организирания живот тук, чувствувам, че тези деца все пак имат път към вътрешната свобода… (7:23 сутринта).“

30 септември 2010 г. Докато снимах тези усмихнати момичета си мислех: бъдещите китайски майки няма да имат трудности с домакинството и грижата за дома и семейството — ръката им отрано е навикнала на труд и чистота!

На тези две снимки, направени от балкона на седмия етаж, се виждат моите ученици. Още при появяването ми на балкона до слуха ми се донесоха весели гласове: Teacher, teacher! (Учителю, учителю!). Подирих с поглед отде идват виковете и ги видях — гургулички ранобудни, простират току-що изпраните си дрехи и още щом ме видели, викат да ме поздравят. Такива са повечето китайски деца, които видях в училищата, особено по-бедничките — ведри, пъргави, ранобудни, трудолюбиви, упорити във всичко.

Казват, че първите впечатления винаги са най-ярки. А когато са различни от всичко видяно досега, те се вдълбават в паметта и като инкрустирано злато се врязват в гънките й и застиват там завинаги. Моите първи впечатления от китайските средношколци са златни като българската есен и спокойни като ведра, златокоса утрин в родния Балкан. Тук наистина няма място за преувеличение — социализацията на децата в китайското училище е впечатляваща. В своето общежитие — буквално общо житие-битие! — те се научават от най-ранно детство на това, което по-късно ще им даде сила за самостоятелност и оцеляване на житейските кръстопътища и пазарища.

Сутринта раздипля сребърни пари като пеперудени криле. Небето белее високо-високо и денят започва със звън — излизам на балкона и гледам мравуняк от еднакво облечени деца, които звънят с гласове, звънят с лъжици и метални купи. Току-що закусили, те са се струпали на чешмите под общежитието и всяко момче и момиче мие посудата, с която се е хранило. Всяко нещо си има място и време. В друго време горе, на общите чешми край баните на всеки етаж на общежитието децата перат самички дрехите си, простират ги — това се вижда горе на снимките. Южният вятър на Нанхай ги продухва и бързо-бързо ги изсушава. Общността, чувството за споделеност, вероятно и дългото време, което децата прекарват заедно, ги сплотява по един невидим начин. Никога не видях някакво сдърпване, грубо крещене, побой между ученици, не чух мръсна дума. Дори когато такива агресивни прояви почнат да напират отвътре, училищната дисциплина и строгостта на учителите, подкрепяна от родителската строгост, са достатъчно надеждни, за да не излетят от мачтите платната на кораба, да не изтрещи и се разбие на тресчици рулят, който го насочва през бурното море на ученическия живот. Може би идеализирам — но такива са впечатленията ми от непосредствена близост във всички китайски училища, където се радвах на възможността да споделям знания с обичните ми китайски деца.

Погледнете ги:

В ред и порядък всеки клас очаква времето да влезе в столовата — палави, смеещи се, естествени, и в същото време сдържани и съзнаващи къде са. През всичкото ми време в Луоцун тази детска, палава и естествена съ-образност със званието ученик ме е впечатлявала. Но това може би се дължи и на особеното положение, което училището заема в обществената „география“ на китайската държава.

На първо място, училището — училищният комплекс в Китай е нещо като неприкосновена, свещена земя. Като манастир. Там „непосветеният“, дори родителите на учениците, могат да влязат само със специално разрешение. Това е в сила не само за обикновените, по-достъпни училища, но и за елитните гимназии в „малкия“ 6-милионен град Фошан. Имах щастливата възможност да преподавам в три напълно различни училища в Нанхай: в първо основно на Луоцун — една моя ученичка от него го нарече „селско училище“, вероятно позовавайки се на историческото минало на село Луоцун и особеностите на коренното население там; после в най-реномираното и награждавано на общинско, градско, провинциално и дори държавно равнище училище „Шимън“ — считано за събор на най-умните деца на Фошан; и най-сетне, в „аристократичната“ гимназия Джисин, разположена в разкошно озеленен, скъп район в подножието на свещената будистка планина Сицяо. Дълбоко ме впечатли „демократичността“ (в един по-друг от европейския смисъл) на тези училища — независимо от това колко издигнат или невзрачен, колко богат или беден е родителят на даден ученик, пред правилника, който охранява това училище, всички родители са равни. Нерядко съм виждал луксозен автомобил, спрян пред охранителната лавка пред дверите на училището, където има денонощна униформена охрана, а край автомобила — богати баща и майка, които очакват детето им да се появи на портала, за да му предадат нещо. Свободният достъп до вътрешността на училището, опасано с висока ограда, е строго забранен за външни лица. В повечето училища охраната е снабдена с електронни съоръжения, с камери за наблюдения, тъй че родителите са спокойни за сигурността на децата си. За „зарибяване“ с наркотици, продажба на съмнителни продукти и каквото и да е посегателство над ученик не може и да се помисли.

Незабравим миг. 9:05 сутринта на 9 октомври 2010 г. Още при появата ми в класа светла вълна от вълшебна детска обич ме заля и напълни очите ми със сълзи. Топло е, топло е Южното море!

Друго, което дълбоко ме впечатли от самото начало, бе душевната спойка между учениците и тяхното равенство пред правилника на училището — преподавал съм на повече от 3000 деца, но нито едно от тях не е било „мамино синче“ или „глезено момиче“, дори при богати родители. Може би единствено в Джисин някои деца бяха „по-гледани“ от другите, но за това училище — в свое време. По-късно жена ми сподели с мен, че родителите на децата уважават учителите и държат строга сметка на синовете и дъщерите си за тяхното поведение в училище. Повечето ученици живеят на пансион в училище от понеделник до петък вечерта, носят еднакви скромни униформи и сами се грижат за хигиената на стаите си, за двора и зданията на училището, сами перат дрехите си… По този начин от най-ранна възраст тези деца се научават да живеят с реалността, да се грижат сами за себе си и приятелите си, да поддържат чистота и ред около себе си. Виждал съм ги как се водят едни други на лекар, как мислят за другия, как между тях съществува искрена дружба, как някои от тях са просто неразделни. Това са напълно здрави — душевно и телесно — деца, които отрано се научават да носят отговорност за себе си и за околните, отрано придобиват чувство за обществена йерархия и ред, както и усет за човека до себе си. В зависимост от дарбите си, от интелигентността си, всяко дете има своите склонности, нужди и проблеми.

Миене на посуда след закуска в столовата. 25 септември 2010, 6:27 ч. сутринта.

Разбира се, няма съвършен свят, съвършено образование, съвършено училище. Един от недостатъците на китайското образование според мен е, че е шаблонно — няма време за отделната личност може би поради гигантската численост на учениците— класовете ми бяха от 55-63 деца. Един от чуждестранните ми колеги пък се оплакваше, че не може да обръща внимание на всички ученици, имайки по 80 деца в клас. Ние може би не ценим достатъчно времето си в училище, имайки учители, които могат да отделят повече време на всекиго от нас, а ето, много от тези деца искрено жадуват за знания, но поради огромната им натовареност в училище нямат време. Някои от учениците ми са ме молили да им отделям време за практика на английски по Интернет в събота и неделя.

Учебният ден започваше с разливаща се отвсякъде класическа музика в 6:20 ч. сутринта и всички ученици трябваше да са в класните стаи малко преди седем часа. Първите ми часове започваха в седем и половина. Малко преди 12 ч. децата отиваха да обядват в столовата — тук се чака на много дълги опашки, поради което след последния звънец учениците се юрват към столовата като войници в атака — само седмокласниците са в 15 паралелки от по средно 55 деца. След храна децата имат почивка до 14 часа, и отново училищни занимания до часа за вечеря — 17:30. В 18:30 часа започват вечерните занимания, които са задължителни и траят до 21:30 часа, след което учениците могат да се оттеглят в общежитията и да потънат в сън до следващата утрин, когато започва още един еднакъв ден.

Отношенията ми с учениците бяха повече сърдечни, отколкото строги. Предполагам тук се корени взаимната ни привързаност, която се роди от самото начало на работата ми в Луоцун и в другите училища. При всяка следваща промяна на местоработата ми раздялите ни бяха оросени със сълзите на взаимна тъга. Трудно ми е да кажа кога през живота си съм бил най-щастлив, но 2010 г. несъмнено бе една от най-щастливите за сърцето ми години.

Една от любимите ми снимки: 1 ноември 2010 г., 11:21 ч., в първо основно на Луоцун. Нищо не радва душата по-силно от детската неподправеност, чистота и благодарност!

Както вече споделих, учениците са под опеката на училището, където родителите им или самите деца са избрали те да получат образование. След като детето влезе в училище, то няма право да бъде „на мама/тати детето“. Няма право да роптае, защото знае, че строгостта е за негова полза, залог за по-добро бъдещо образование и обществена реализация — представете си какво би станало, ако тази дисциплина се „демократизира“, тоест либерализира и ученикът придобие „права над учителите“? Благодарение на реда и дисциплината китайските деца са възпитани, тихи и скромни. Никога преди не съм общувал с толкова много разбрани, разумни, способни да диалогират деца. Те умеят да виждат недостатъците, дори да ги критикуват, но никога не излизат от рамките на една социална … ако ми позволите странния израз — „социална доброта“. Наказанията са строги — виждал съм деца, наказани да стоят пред учителската стая неподвижно повече от час. Предполагам китайските учители знаят, че лошият пример е много по-заразен от добрия. Мисля, че в китайското възпитание има това, което българите са изразявали с поговорката „дървото се превива, докле е младо.“ А това, че този подход не е неправилен, показват плодовете от него: китайските деца са сърдечни, приветливи, спокойни. Дори след много натоварени дни — с по пет учебни часа — неизменно напусках класната стая разведрен, понякога дори трогнат от поведението на учениците си, дори от възможността да се променят „трудните деца“. Нима не е трогателно, когато дори извън класната стая си със „своите деца“, например — играем федербал, — и те мислят за тебе: ако слънцето блести в очите ти и ти пречи, те ти предлагат сами да застанат срещу слънцето, а ти да играеш на „по-добрата страна“, или пък загрижено те питат: „Учителю, не сте ли жаден? Искате ли да си починете?“ Това говори за нравствено здрава, нормална душевност. Е, вярно е, че в китайското училище на учениците се забраняват личните електронни вещи като gsm, компютър и др. — за да не се разсейват и да залягат над уроците си, но мисля, че и това има принос към пресичането на егоизма, чувството за по-голяма ценност и възможности от останалите деца и прочие. С няколко думи, отношенията, които видях в китайското училище, са прости — строгост и любов.

Благодарение на съчувствието на учителите и тяхната топла подкрепа аз се закрепих на работата си и се занизаха тихи дни, изпълнени с обичта на моите китайски деца. В училищния вестник поместиха радушна статия за „новия чуждестранен преподавател“, след което душата ми напълно се освободи от тревогата за насъщния ориз. Вече не се чувствувах като българския Робинзон на самотен остров в Южното китайско море. Това отвори в сърцето ми време за по-дълбоки трепети и надежди. В училищните двори шумоляха южнокитайските дървета, а в душата ми, при все че беше есен, зашушнаха листата на трепетлика.

С такива «писъмца» ме спохождаха, докато боледувах, моите мили китайски деца. «Учителю, къде сте? Тъгуваме за Вас! Обичаме Ви!» (Лиу Сяо, от шеста паралелка, седми клас)