Есен без листопад – откъс от «Да обичаш България, да обичаш Китай», (глава 34)

В Гуандун есента е част от лятото — то е горещо и хладно, дъждовно и сухо, но вечно. Това личи най-вече по дърветата. Листопадите тук са невидими, повеят ли мусоните, зелени листа закръжават из въздуха, но нито във Фошан, нито в други градове на провинцията, не можеш да видиш багрите на българската есен, не можеш да заровиш крака до глезен в шумолящите паднали листа. В Първо основно на Луоцун, а и в другите училища, където съм бил, учениците имат грижа за падналите листа, дежурейки по територии. Малко след изгрев слънце в изпълнените с птича песен утрини се влива драскащият шум на метли от клонки — не от метличина —  учениците вече почистват окапалите листи. По-късно дотолкоз свикнах с тоя шум, че през почивните дни ми се струваше, че денят е започнал без утро.

Много скоро след началото на преподаването ми в Луоцун дойде четиридневната ваканция за празника Средесен — петнайсетия ден на осмия месец по китайския лунен календар. През династия Шан от ХVІ век пр. Хр., започва като празник на събрания урожай, в началото на династия Тан (VІІ-Х в.) става всенароден. Названието Средесен се появява още в дълбока древност в книгата „Ритуалите на [царство] Джоу“. Празникът на събиране на плодовете от годишните земеделски трудове по естествен път се превръща в празник на семейното събиране, на завръщането у дома, на благодарността. В древните китайски приказки се разказва, че слънцето и месечината са мъж и жена, а звездите са тяхната челяд — легенда, която се среща и в нашия фолклор — и когато месечината е бременна, тя се окръгля. Затова на този празник, наричан още Лунен, китайците излизат със семействата си вън от дома да се любуват на пълноликата месечина. Символични за Средесен са и пълноликите „лунни курабии“ с най-разнообразен пълнеж — в символното мислене на китайците кръгът означава пълнота и единство и в този смисъл Средесен е празник на семейството, на събирането на всичките му членове заедно, но и на копнежа по създаване на щастливо и хармонично семейство — в някои части на Китай на Средесен се правят танци за намиране на своята половинка в живота, също като нашите седенки и хора в миналото, които неведнъж са ставали под ясногрейна месечина.

Лунни курабийки с различен пълнеж

Няколко дни преди Средесен мис Лян ми съобщи за четиридневната ваканция и това, че училищната столова, където се хранех, няма да работи, затова трябва сам да се погрижа за храната си. Когато споделих това с Лили, тя така се разтревожи, че няма да мога да се справя сам — празникът се случи в същата седмица, когато започнах своя учителски живот в Луоцун и действително не бях излизал навън от неделята, когато заедно с Лили обядвахме в съчуанското ресторантче — затова тя без много да се мае взема, та накупува трайни храни и ми ги изпраща по куриер от Шънджън. Много по-късно разбрах, че за тези грижи тя буквално е късала от залъка си, тоест от оскъдната си заплата, която при това понякога е получавала с огромно закъснение. Помня, че когато няколко месеца по-късно, през февруари 2011 г., Лили реши да напусне работата си, за да живеем заедно, вече сключили граждански брак, тя имаше да получава неизплатени от една година комисионни върху нищожната си все пак редовна „основна заплата“ — комисионни, за които се е налагало да остава на работа след работно време, понякога до полунощ. Когато получих пакета с храни аз не знаех тези трогателни подробности и не можах така дълбоко да оценя грижата, мисълта ѝ за мен. В дребните наглед неща човек проявява истинския си нрав.

Точно тогава в моя „китайски живот“ се появи още един „ангел пазител“ — учителката по английски език, госпожа Дзян, която и досега остава за мен символ на сродството между китайската и българската душевност от стари времена. Госпожа Дзян ми се обади в навечерието на Средесен, загрижена, че ще остана сам в училището. Споменът за тази жена ме връща към един мой „спомен“ от по-старата китайска култура — едно забележително стихотворение на Ли Бай, свързано с месечината и самотата:

По перваза грее
лунна светлина
струва ми се — скреж
земята е застлал.
Вдигна чѐло — гледам
светлата луна,
Взор сведа — тъгувам
тихо по дома.

Дали учителката Дзян подсъзнателно е мислела за моята подлунна самота или просто доброто ѝ сърце я е подтикнало да се обади, това не знам. Тя ми предложи да прекарам вечерта срещу Средесен със семейството ѝ.

22 февруари 2011 г. на игрището на Първо основно на Луоцун. Най-вдясно в сиво — Лили. До нея в средата — учителката Дзян.

На 22 септември, след приключване на последния учебен ден преди ваканцията госпожа Дзян ми се обади. Веднага след последния час потеглихме с автомобила ѝ към техния дом — по улицата, от единия край на която стояха като стражи Алените кули, към пазара и нататък. От двете страни на пътя в кòсите лъчи на залеза се надбягваха сравнително ниски за Китай жилищни блокове и малки градини, поленца, засяти с какво ли не — във Фошан на много места видях такива „бахчи“, грижливата ръка на южнокитайския селянин не търпи и педя пустееща земя, пък и много от „кварталите“ и „градчетата“ във Фошан са бивши селца, постепенно всмукани в този шестмилионен мегаполис.

Ниви сред блоковете на Луоцун. Снимката е направена от ученик от сградата на училището.

Не след дълго стигнахме дома на госпожа Дзян. До явяването на хубавицата-месечина Чан-ъ върху небосклона оставаха часове, през които душата на скиталеца се засити с неподправеното китайско гостоприемство. Югът е усмихнат, приветлив, с радост приема чужденеца и колкото по-малко е градчето или селцето — както по-късно щях да се убедя от опит, — толкова повече любопитно радушие обгражда с внимание пришълеца от земя далечна. Това бе първото ми влизане в китайски дом, в китайско семейство — всичко беше непосредствено, истинско, задушевно. Заговорим за едно, преминем към друго, скованият ми от дългогодишна неупотреба китайски език разпуква черупката си, отърсва перушинката си и припва като голишарче с неуверено смели стъпки накъдето го отведе любопитството. Часовете минават неусетно.

Есента във Фошан е душна, цикадите свирят утомено под гаснещия на запад слънчев диск. Ето, спокойна нощ поляга в равнината на Луоцун и месечината най-сетне се появява. В дома на госпожа Дзян за подлунна трапеза са се събрали три поколения. Влизаме в типичния за Фошан съвременен дом, подобен на вила: през портата — в двора, през обкованата с кръстосани метални ръце двер — направо в трапезарията. По средата на широка стая с високо вдигнат таван, какъвто видях после дори в по-бедните селски къщи на Дзянси, е турена сравнително ниска, широка обла маса, напомняща много на нашите „паралии“[1], около които дедите ни са сядали на трикраки столчета и смирено са се покланяли към хляба и гозбите на всяка глътка.

Ето я първата ми трапеза в китайски дом! За съжаление, когато пристигнах в Китай, нямах достатъчно средства за фотоапарат или „умен телефон“, та снимките от 2010 и първата половина на 2011 са все с това качество.

„Паралията“ (1) е заплащена с някаква пъстра покривка, сякаш от балатум, а върху нея гостолюбно е турена Средесенна вечеря. Вездесъщите купички на южняшката трапеза са там в очакване да бъдат напълнени с вездесъщия ориз, с който се „подлага“ всяко ястие: човек просто добавя от всичко по малко върху този ориз насъщен с клечките си от общи съдини. Една старинна и хубава традиция, която — странно! — ни най-малко не ме смущава. Останалото — пластмасови столчета, по-високи от паралията, картонени чаши за по веднъж. Е, поне купичките и чиниите са порцеланови, а клечките дървени, макар някъде да използват и метални, за повече от един път. След вечерята отиваме в дома на брата на госпожа Дзян — там на самата улица, са турили върху висококрак мангал жарава и пекат месо под Средесенната месечина.

И до днес помня с най-дълбока благодарност тази първа моя вечеря в едно обикновено китайско семейство, чиито корени израстват от самите недра на китайското село, с което отпосле щях да свържа любовта си до живот. Учителката Дзян е чистосърдечна, богата с онова безкористно простодушие, което се родее тъй силно с далечното българско гостолюбиво добродушие. От самото й лице, от погледа й в душата ми се влива като от дълбок вир тихо успокоение и благодарен мир. И чувствам се не скиталец без родина, а завърнал се пътник. Чувствам се не „външен“ (както наричат чужденците тук и думата боде, макар и произнесена ласкаво — лаоуай), а свой. Едва ли е само защото говоря на техния език.

Неусетно пада нощта срещу 23 септември. Време е да си ходя. Госпожа Дзян отново ме откарва до училището и аз се прибирам в тихата стая на седмия етаж, излизам на балкона, за да кажа „лека нощ“ на месечината на Средесен:

По перваза грее
лунна светлина…
Вдигна чѐло — гледам
светлата луна…

[1] Хубава нашенска дума, означаваща ниска дървена маса с вид на огромна „парà“ или тепсия. Оттам и името.