Сам! – откъс от «Да обичаш България, да обичаш Китай» (глава 33)

След закуската Лили реши да се разходим в близката околност. Още един жарък ден под мътносиньото небе на Фошан. Започвам да вкусвам Китай.

След като излязохме от главния вход, поехме наляво и вървяхме до двете Алени кули — нека ги нарека така — облицовани с керемиденочервени плочи, те бяха за мен символ да Първо основно на Луоцун. По-късно, когато все още трудно се ориентирах при пътуването с градския транспорт, с напрегнато внимание се взирах: появят ли се две алени кули, значи следва училището на Луоцун. С тях се свързват повечето ми спомени за живота в Луоцун. Колчем се върна мислено в ония дни, някакъв тих трепет ме обзема: помня рижите кули, помня тропическите храсталаци и дървета покрай оградата на училището, мръсотията и отпадъците зад спирката на 107, шума и съкровената тишина, която ме изпълват едновременно. Там за първи път усетих топлината, лъхаща от пазвите на моя Китай. Помня всяка дреболия, всяка подробност, помня праха и сивия цвят на керемидите от отсрещната страна на пътя подир завоя наляво от Алените кули, помня спарения тежък въздух и потта на листата.

Алените кули, моят символ на „Първо основно на Луоцун“. Снимката любезно направи за тази книга бившата ми ученичка от Луоцун, Лян Ю-шуан.

Превръщането на напълно непознатото в добре познато и обичано е бременност, чието развитие ражда носталгията. Отначало пространството около теб изглежда огромно, но постепенно то се стеснява и… те обиква. Ти ставаш част от всяко нещо наоколо ти, всичко диша заедно с теб. Отначало шумът, мръсният въздух, тежката миризма на близкото езеро, позеленяло от растението фупинг (водна леща, символ на преходност и непостоянство) ме отблъскват, дразнят, но постепенно времето и хората около мен печелят битката с огорчението и разочарованието и аз се враствам, ставам част от тоя народ.

Вървим по тротоара, пресичаме широката улица при Рижите кули, пред нас е огромен хотел и ресторант за хунанска кухня.

— Тук може би е твърде скъпо, нека продължим надолу.

Всъщност, това място е твърде малко, то дори не е квартал или част от квартал, а нещо още по-малко, но тогава ми се струва голямо, защото навлизаме в непозната територия.

Минахме край нещо като езеро, потънало в зеленина. От водите му ни лъхна хлад, обяснимо слаб за толкова горещия ден. Край пътя до езерото все още има стари фошански къщи с пастелени керемиди. Зад тях хладно се възправят по-нови жилищни блокове със синкави и бледозелени стени.

Край езерото с водна леща, Луоцун, 18 септември 2010 г. Фотоапаратът е запечатал и мига на снимката: 10:49 преди обед. Миг, който няма да се повтори.

В живота си винаги съм мразел раздялите. Винаги съм се стремил да задържа всеки приет в душата ми човек, никога не съм бързал да разкъсвам връзките си с хора, на които съм вярвал. Отдавна, още като ученик, бях прочел странната за мен тогава японска мъдрост: „Срещата е начало на раздялата“ и оттогава при всяка среща, дори и най-радостната, изпитвах трепетен страх от страшното „някой ден“…

Дойде понеделник, денят на моя първи „изпит“. Когато влязох в класната стая, знаех, че ще преподавам на чу-и, първи прогимназиален клас, сиреч седмокласници. Знаех, че учениците са изучавали английски език кой от четвърти, кой от трети, кой дори от първи клас.

Влизайки в класната стая заварих гледка, каквато в България не бях виждал — три реда двойни чинове с над шейсет ученика! Няколко месеца по-късно друг преподавател, от САЩ, сподели, че му е трудно да даде някакви особени знания на клас с над 80 деца (разбира се, в друг град и друго училище). Най-отзад в класната стая имаше пет-шест учителки по английски език, които щяха да преценят качеството на преподаването ми. Децата ме приеха радушно, с горещи и отворени сърца. Урокът започна. С изненада и уплах установих, че много от нещата, които според представата ми за седмокласници, изучавали английски няколко поредни години, те трябваше да знаят, са им непознати. И тъй като това бе първият урок в живота ми, естествено аз не успях да се представя на ниво, сиреч, на тяхното ниво, въпреки вярата ми, че ще се справя. Защото всяка капка усилие бе плод на любовта ми към тези деца.

Когато няколко часа по-късно узнах, че учителският съвет е склонен да откаже да ме приеме за преподавател в Първо основно на Луоцун, ме обля леден душ. Хилядите километри дотук, страданията по пътя, надеждата на Бога, усилията на Лили… Нима всичко е било напразно? В такива мигове човек е сам, толкова сам и безпомощен! Ако наистина вземат такова решение, ще трябва да бъда разпределен в друг град, кой знае колко далеч оттук — вече бях разбрал колко измамна е представата за „съседен град“ и „близката провинция“ в огромния Китай. И наистина, бе абсурдно да ме отхвърлят за… „твърде високо равнище на преподаване“. Но най-непоносимото бе, че след първата ни среща с Лили щяха да ме запратят кой знае колко далече. От мисълта за такава бърза раздяла с нея душата ми потрепери и реших да употребя всичките си усилия, за да започна работа именно тук. Колко горещи бяха молитвите ми в тоя ден не е нужно да разказвам.

Същата вечер намерих мис Лян, учителката, която бе ни приела в Луоцун. Разказах й направо, без дипломатични заобикалки, цялата история на любовта ми към Китай, на надеждата, с която бях изминал огромното разстояние дотук, на горещото желание да бъда учител именно в тяхното училище и на непоколебимата решимост да изпълнявам всяка тяхна препоръка и да вложа цялото си сърце в обучението на тези деца, които наистина обичах и обичам и до днес. Докато говорех, едвам сдържах сълзите си. Помня добре нощта, слабото външно осветление — разговаряхме в един от коридорите на училището — помня, че тя взе присърце душевната ми тревога и болка и обеща да говори с директорката. И сдържа обещанието си, за което ще съм й благодарен цял живот! Вечерта с радостен глас ми се обади по телефона да ми съобщи, че ще имам още една възможност, но този път ще преподавам на осмокласници. Посъветва ме да говоря бавно, спокойно, като използвам максимално прост английски език. Наблегна на това, че от мен очакват да предизвикам у учениците интерес към английския, да ги накарам да са по-активни в клас и да учат с радост.

Вече не помня съдържанието на урока. Помня, че вложих в него сърцето и душата си. И учениците, наистина мили деца, откликнаха със сърце и душа. Часът премина леко, с много взаимодействие помежду ни, аз ходех сред редиците от чинове, общувахме, смяхме се, накрая дори изпяхме някаква английска песен. След този урок вратите на Първо основно в Луоцун бяха широко отворени за мен, на следващия ден получих назначение и в душата ми настъпи омиротворение и тиха радост. Мисля, че предишният „западен преподавател“ бе оставил тягостни впечатления у ръководството на училището — иначе доверието към мен щеше да е по-голямо от самото начало.

Помня добре края на този септемврийски ден. Горещината вече се бе отдръпнала, глъчта на учениците позаглъхнала, в тясната стая на седмия етаж един самотен българин подготвяше урока за предстоящата седмица и трепетно се вслушваше във всеки глас на птица, щурец или цикада, долитащи отвън. Угасваше един паметен ден. Когато известих на Лили, че съм приет, радостта и облекчението й нямаха край. Сърцата ни горяха от вяра в утрешния ден. Неизбежно щеше да има нови изпитания, нови пречки, нови болки и изменения в съдбата ни, но душевната радост от първото преодоляно изпитание ни даваше такава вяра, от която и в неугледното ни кътче на живот струеше светла красота.

Помня още едно необикновено чувство. Получил съм „по жицата“ първата си заплата в живота си на първата си лична банкова сметка — в Китай! Приключил е работният ми ден, умората и напрежението са забравени, аз вървя по разбития тротоар на улицата, която тръгва от Рижите кули, сенките на залязващата вечер милват очите ми, все още е горещо, та съм навил ръкавите на ризата, облечена на гол гръб. Отивам до близката банка да изтегля малко пари, спечелени със собствен труд! Сам съм. Но в тая самота има толкова надежда, от небето Божият взор неотстъпно бди и ме пази с толкова любов! И едно най-съкровено чувство кара душата ми да тръпне от неизразима радост: в Китай съм! Нозете ми стъпват по прашния китайски път, очите ми съзерцават обикновения, обичан от мен китайски народ. Тук и случайният човек не е случаен, той е част от сбъднатата ми мечта от преди повече от двайсет години. Навярно и хората са усетили нещо от тоя трепет — неведнъж непознати млади хора ми се усмихваха и казваха: Hello! Отвръщах на поздрава им.

Когато изтеглих няколко банкноти, радостта ми бе тъй голяма — не заради парите, а заради това, че в тая хартишка бях вложил и болката, и напрежението, и любовта си към Китай. От тях и вечерята, която си купих в това прашно, некрасиво и неспокойно кътче тая вечер и която, за жалост, нямаше с кого да споделя, бе особено сладка за душата ми.

Видът на Първо основно на Луоцун от „мостика“ между корпуса на деветокласниците (чу-сан) и сградата на седми и осми клас (чу-и, чу-ър). Снимката съм направил на 19 септември 2010 г. в 10:11 ч.