Китайски спомени за българската доброта

От Сяо Ли / Преведе от китайски език, Петко Хинов. [ENGLISH]

Преселих се в България преди пет години. Тук срещнах много българи с добри сърца, особено сред старите хора. Навярно различното ми, азиатско лице ги прави любопитни от самото начало, та подхващат разговор от едно, от друго, а понякога дори започват с някакъв малък дар.

Аз съм отрасла от дете с мама и татко, но тъй като те имат много братя и сестри, ние с батко ми твърде рядко сме имали възможност да прекарваме времето си с нашите баби и дядовци. А когато тази възможност е идвала, това е било при посрещането на новата година – тогава ходехме да навестим четиримата ни стари люде. Макар да ги обичахме от сърце, между нас не се създаде оная топла, обичлива връзка между дядо, баба и внуците им. В детството мама понякога ни наказваше „телесно“ и в такива мигове аз тъй копнеех баба и дядо да са до мен – те щяха да станат и да се застъпят за мен: често виждах точно това в дома на съседите. Ето защо винаги съм хранела особено топло чувство към старите хора и винаги съм обичала да говоря с тях за домашни дела, да слушам разказите и спомените им.

То се знае, в началото, когато току-що бях дошла в България, аз нямаше как да общувам със старите люде заради езиковата преграда. Първата старица, с която се запознах, естествено бе бабата на мъжа ми – баба Пенка, която бе една чудно милозлива осемдесетгодишна селянка. Тя живееше сама в старата си къща, която обаче бе съвсем близо до дома на свекъра и свекърва ми – някакви си 20 метра! – затова да се грижим за нея бе съвсем удобно.

Баба обичаше да живее там сама, не само защото старият ѝ дом бе пълен със спомените на целия ѝ живот, но и заради малкия му, гиздав двор. Под тучно зелените лози, свесили гранки от лозницата, тя бе насадила всевъзможни, пъстри цветя – това е обща черта на всички български дворове: дори върху няколко разкрача земя българите ще засадят китка цвете. Не е случайно, че у нас България е прочута като „цветната градинка зад Божия дом.“ Освен цветя, в двора имаше и зеленчукова градина, както и парник за разсад, на десетина квадратни метра площ. А в него засаждаха домати и краставици. Отвън пък имаше още колове със зрели домати, а и български чушки. Когато се видях с баба за пръв път, тя веднага отиде в градината и набра няколко краставички и домати, за да ги опитам. Краставичките имаха хрупкав, вкусен вид, а доматите бяха толкова големи, че един от тях трябваше да го държа с две ръце.

Когато се видях с баба Пенка за пръв път, аз още не знаех български и не можех да общувам с нея, та мъжът ми трябваше да превежда. От превода, пък и от чудната усмивка на лицето на баба, аз усетих добротата ѝ и обичта ѝ към мен.

След няколко месеца мъжът ми отиде в Китай на работа, а аз останах с детето в утробата ми да живея в това мъничко село. Всеки ден след закуска аз отивах у бабини, изваждах отнапред приготвената тетрадка и захващах да говоря един странен, скован български – за да общувам с нея. А старицата винаги ме обсипваше с поток от думи, които не разбирах, но от които сещах радост и топлина.

В България дойдох в разгара на лятото. Докато погледна, ей я и есента! Отраснала в южен Китай, аз за пръв път открих красотата на северната есен с нейните обагрени в цвят листа, които се ронеха по земята. В двора у бабини има огромно орехово дърво, което – по думите на баба – е засадено в годината на нейното рождение. Лете ние намирахме прохлада в сянката на огромната му корона, а аз открих в това истината на древнокитайската мъдрост: „Потомците се прохлаждат в сянката на дървото, засадено от предците им“. Когато узряха орехите, баба много пъти ме отвеждаше, куцукайки с бастунчето си, под тоя орех, разравяше шумата и събирахме орехите, опадали под дървото. След като напълнехме малка кофа с тях, тя ме караше да изсипя в дървена щайга, обяснявайки ми, че трябва да изсъхнат, за да ги съхраним в сандък. За мен тия мигове на събиране на орехи бяха скъпоценни – а баба искрено се радваше, наблюдавайки с какво алчно усърдие ги сбирам. Понякога тя сядаше на пъна пред дворната врата и със съсухрените си старчески ръце белеше орехи и ми даваше да ям с оная топлота, която бабите питаят към собствените си внучки. В същото време караше старата немска овчарка да си играе и да ме забавлява.

В прихлупената кухня на баба имаше един долап, където винаги имаше някакви дребни почерпки – вафли, шоколадчета, „пашкули“, солетки… Всеки път, кога отивах у бабини, тя ме караше да ида и да си взема нещо от долапа; винаги, когато ѝ носех обяд, ме караше да си взема и аз, дори после, когато родих първото си дете. Денят ми протичаше тъй: първо закусвах, кърмех сина си, сетне използвах слънчевите зари на ранното утро и го разхождах навън с количката, а след това непременно отивах при баба да се поразговорим. Тя умееше да забавлява момчето – от една кибритена кутийка и няколко клечки му правеше къща, или влакче, а той се смееше от радост.

Дните, които прекарах заедно с баба, напълниха живота ми с чудна топлина и радост. Те бяха особено важни за мен, защото ми помогнаха да си „отзема“ липсвалите ми в детството чувства между баба и внучка. Пък и от нея научих куп полезен опит – как да правя разсад, как да се грижа за зеленчуците, които отлично помня – и досега се грижа за наследения от нея двор по нейните напътствия, като засявам чернозема на тая наследена от предците земя, що ражда за семейството ни най-сладките зеленчуци и плодове!

Когато баба си тръгна от тоя свят, аз за пръв път в живота си изпитах болката и скръбта от раздялата с близък човек. Нещо повече, аз много дълго време не можех да приема това за истина. Колчем отидех в старата ѝ къща и гледах засадените от нея растения – всяко цветче, всяка тревица, всичко, всичко там ми нашепваха спомени за нея.

Освен с баба Пенка, аз имах щастието да общувам и с друга една българска старица – бабата на мъжа ми по майка: баба Ленче. Тя също ми донесе много от липсващите в детството ми бабини топлота и обич. Бяхме заедно няколко пъти, и зиме, и лете.

Баба Ленче, в сравнение с баба Пенка, бе по-весела и жизнерадостна старица. Макар да беше с година по-възрастна от баба Пенка, тя се шегуваше с мене далеч по-свободно – казваше например да ѝ намеря някой китайски дядо да си живеят заедно. Тъкмо поради тоя неин характер тя донесе в тогавашния ми живот в България – докато мъжът ми работеше в Китай, – много светли мигове, що кудеха чувството за самота, мигове тъй весели понякога, че се смеех на шегите ѝ до сълзи.

За пръв път баба Ленче дойде при нас през зимния ноември на 2011 година, малко преди да родя сина си. Мама се боеше, че ми е скучно сама през деня, затова тя покани майка си от Пловдив да ми прави компания. Баба Ленче тогава се радваше на добро здраве, все още ходеше без трудност. Всеки ден след закуска излизаше с бастунчето си на разходка с мен, като ме държеше под ръка. Пътьом се поздравяваше с когото срещне, махаше с ръка, спираше да си поприказва с нашите съселяни. Понякога и орехи намирахме край пътя и тя пълнеше с тях двата големи джоба на елека си и когато те се издуеха, ги пипаше и се смееше. Когато падна първият дебел сняг, аз само стоях в отоплената стая или забавлявах новороденото си бебе край разпалената камина.

Лете пък баба Ленче идваше у нас, понеже в апартамента ѝ в Пловдив ставаше твърде горещо. А и нали всички си бяхме у дома, тя оставаше при мама два-три месеца. Баба Ленче беше градска жена и сега с огромна радост се наслаждаваше на простичкия селски живот, прохлаждахме се под кичестия орех, заедно си похапвахме сладолед, гледахме как децата си играят на гоненица или с вода. А когато правехме буркани със зимнина, баба се включваше охотно в работата ни.

Времето, което прекарвах с баба Ленче, беше не твърде дълго – по няколко месеца зиме и лете, ала през тези четири-пет години, наближеше ли това време, всички ние я чакахме с нетърпение да дойде. Уви, тя също ни напусна миналото лято. Тогава всички ние, включително моите свекър и свекърва, бяхме на гости у дома в Китай. Затова нямахме възможност да я видим за последно. Тъгата по нея обаче си остава завинаги в душата ми.

За няколкото години живот в Богатово в селото не остана пътечка, която да не познавам от всекидневните разходки. Познати са ми и много от лицата на хората, макар да ми е трудно да запомня имената им, ала мога да кажа в коя къща живеят. Това дължа и на сина си, с когото почти всеки ден в продължение на две години се разхождахме из село. Тези всекидневни разходки станаха за мен нещо като обичай – с този прост, но нескучен обход свикна и мъничкото ми момче: той обичаше да тегли някое свое автомобилче или камионче с въженце, уловил ме със свободната си ръка и така да започва всеки свой ден. Понякога ще спре край пътя и ще се загледа в тревица, в цвете или в някоя буболечка. Така той започна да опознава околния свят с първите думи на своя майчин език: китайския.

Всеки ден, в края на краткото ни пътешествие, ние минавахме покрай едно голямо, изпъкнало крайпътно огледало; до него имаше вратичка на дом, а там живееше баба Донка. Още когато бях дошла в Богатово от съвсем скоро, тя ме видя веднъж да минавам покрай вратата ѝ – разхождахме се една вечер с българската мама, – и бързешката се вмъкна в двора си, а подир миг излезе с чепка грозде, подаде ми я и рече да хапна, да е здраво детето (още нероденият ми син). Тя стори това с изключителна сърдечност и топлота. По-късно през есента у тях правеха традиционното за България приготвяне на лютеница, случи се отново да минем пред портата на баба Донка – тоя път тя ни дари с бурканче домашно приготвена лютеница и бурканче мед, като ме благослови и пожела много здраве на бебето. С тая баба Донка нямах особено близко общуване, просто се срещахме на улицата и приказвахме, когато минавах пътьом покрай дома им. Нейната топлота и доброта обаче винаги ме трогваха.

Миналата година се случи отново да мина покрай дома ѝ и малко ме изненада треволякът, обрасъл прага. Едва когато вдигнах очи, видях залепен на вратата некролог – тя бе починала неотдавна.

По пътя на нашите разходки ние минаваме и покрай друг дом, близо до селския мегдан – там живее друго старо семейство, баба и дядо. Веднъж дядото ни заговори много сърдечно, казваше се Лазар. Той спомена, че е добър другар на дядо Петко – дядото на моя мъж – и все го хвалеше колко добър човек е бил, колко отзивчив е бил, как е помагал на мнозина в селото. Преди той е ходил често на гости у дядо Петко, заедно да пият ракия, дори в тяхната градска къща (нашият дом сега). Колчем го срещнехме при разходките си из селото, той винаги радушно ни заговаряше за едно, за друго, но зиме излизахме по-рядко. Помня веднъж, кога минавахме край портата му, дядо Лазар излезе и нетърпеливо ни заговори. Първият му въпрос бе къде се губим от толкоз време, случило ли се е нещо? Отвърнахме му засрамено, че тъй като времето е студено, не извеждаме детето много-много.

При все, че срещите ни с дяда Лазара бяха кратички – поспрем се край пътя, разменим няколко топли думи за обикновени, домашни работи – полека-лека свикнах да минаваме все край дома му и да спираме за малък разговор. Преди две седмици обаче, когато аз отново разхождах децата си из селото и пак преминах покрай дядолазаровия двор, ненадейно видях на портата му залепен некролог. Загледах се в снимката и узнах с изненада, че миналия месец и тоя старец си е отишъл от света. Та ние съвсем скоро спирахме с децата и разговаряхме с него! Веднага се обадих по телефона на мъжа ми и като му казах това, той бе дълбоко изненадан, даже не повярва – няколко пъти ме пита вярно ли съм видяла, не съм ли сгрешила?

От тая поредна раздяла ме обзе истинска печал, но по-голяма бе скръбта ми от това, че си отиваше цялото това поколение българи и след себе си оставяше стари, празни къщи със запуснати, буренясали дворове. Ако потомците им са там и се грижат за земята си – тогава добре; в противен случай обаче вятърът и дъждовете на времето полека-лека ще проядат и ще съсипят тия пълни със спомени вехти български къщи.

(Март, 2018 г., с. Богатово)