Владимир Башев – Искам да те нарисувам
«… ако има ощетени в нашата видеоепоха, това са сигурно мъртвите поети…»
Избрана любовна лирика от български поети
МОНОГРАМЪТ НА СЪДБАТА
Търсете всички варианти,
гладът е вече нетърпим —
светът е пълен със таланти,
но гений е необходим.
Владимир Башев
Независимо от прословутото си съперничество с масмедиите в наше време, литературата и нейните творци са по-скоро облагодетелствувани от него, отколкото ощетени или опасно застрашени. Конкуренцията с тях губи своя смисъл на ожесточена борба винаги, когато ефирът и малкият екран предоставят възможности на художественото слово да достигне аудитория, немислима и при фантастични тиражи на издаваните книги, а на писателите и поетите — да установят контакт с милиони хора, да подложат произведенията си на най-тежката, но необходима и неизбежна проверка наред с тази на времето: отклика им сред широка публика, обусловен в немалка степен от триизмерното присъствие на творческата личност, от нейното обаяние, от магнетизма й. Популярността в недотам редки случаи се дължи именно на качеството на тези контакти, на силата на внушението, с което са наситени, а творбите, рецитирани или коментирани по телевизията и радиото, получават допълнителна сила и звучене, заряд, наелектризиращ всички сетива с конкретността на осезаемото присъствие. Така че, ако има ощетени в нашата видеоепоха, това са сигурно мъртвите поети, лишени от възможността за подобно общуване, често недълготрайно по минути, но пък с мащаб, който предотвратява бързото му извличане от съзнанието на няколко поколения вкупом, активизирано от взаимодействието на слово, образ и възприятие. Поезията на Владимир Башев например несъмнено би била много по-популярна сред най-младите днес, ако той можеше да ползува предимствата на телевизионната вездесъщност и към таланта си да притуря редовно високите карати на онова свое излъчване, което някога ни караше да го слушаме и наблюдаваме притихнали, сякаш в омая, и изтръпнали от безпокойството да не изпуснем дума от неговия разказ, размисъл на глас или спонтанна изповед на мъките и радостите на творчеството, на призванието. Неговите книги се преиздават постоянно, намират и нови читатели наред с преданото войнство на почитателите му от някога, ала и те сигурно биха разгръщали стихосбирките му, както се разлиства албум, онагледил сезоните на човешкия живот, ако предварително не знаеха, че по страниците им са съхранени отражения на един-единствен измежду тях: не на първия — пролетта, а на последния — зимата, нахлула внезапно в разцъфналите й градини, за да ги омрачи със своята студена белота и да превърне пастелния пейзаж на Надеждата в графична илюстрация на Болката. Тайнствените закони, определящи реда и ритъма на кръговратите на природата, а оттам и на съществуването на човека, допускат известни изключения в своята неумолимост, от една страна, за да я потвърдят, а от друга — за да си гарантират гъвкавост, но те не регламентират такава неочаквана и страшна смяна на началото с края, на гласа с мълчанието, която следователно е равнозначна на абсурд, — безсмислен обаче само ако се примирим с него. Поезията на Владимир Башев съдържа тази стара истина като пророческо откровение и с проницателността, която любовта обезпечава в качеството си на особен вид мъдрост, не ни позволява да разсъждаваме за смъртта другояче освен като за факт съкрушителен, но не доминиращ като фактор. Неговите стихове очертават впрочем пътя, който поетът е изминал от своя първи ден в разгара на лятото до трагичната си гибел в мъгливата пропаст на есента — ето и другите два сезона, слели се в интензивната цялост на неговия млад живот, защото, макар и толкова кратък (1935—1967), пътят му, светещ като коридор, озарен от Слънцето, под чийто знак беше роден, не от телевизионни прожектори, има завършеността на кръг. Прекъснато още преди да е достигнало връхната си точка, развитието на Владимир Башев и като личност, и като творец е така безспорно в своята целеустременост и резултатност на ускорена еволюция, че проследяването на нейните отделни моменти й придава стойността на пример, толкова по-ярък, колкото по-убедително изпъква днес значимостта на неговото творчество — на истинско дело, не на пролог. И сигурно тъкмо този пример, обхватът на това дело, преди всичко вътрешен, не външен, неговата еталонност на покритие на талант и нравственост, идейност и изящество, патос и искреност, относителността на времето не като критерий, а като срок, придават и смисъл на онзи абсурд, с който поезията му ни внушава да не се примиряваме, и нейният чувствителен читател непременно ще стигне до извода, че жребият на избраниците е да страдат и умират млади, за да даряват други с щастие и дълголетие. Отговорността, с която Владимир Башев винаги се е отнасял към формирането си, неотклонно като предначертание, и към своите заложби, осъзната необичайно рано наред с необходимостта да откликне на изискванията за тяхното оправдаване, толкова по-високи, колкото по-блестящи са те, ни тласка към подобни заключения и докато четем лирическите творби, поднесени в настоящия сборник. Убеждаваме се и в това, че ако биологично бе прехвърлил онези 32 години, на които остана завинаги, той щеше да продължава да изпреварва творчески всяка своя възраст за разлика от други, при които се получава обратното съотношение: първото признание е обикновено най-шумно, но и най-опасно, защото при неукрепнал дух то може да увреди таланта, да го превърне в тик и поза, да го ограничи сред кинкалерията на житейското преуспяване. И долавяйки този губителен риск с всички свои рецептори, с цялото си вибриращо същество, той още от юношеството си се подлага на най-строга самодисциплина, на изтезания със самоанализи и нощни бдения, с безжалостна взискателност към себе си, към вече постигнатото въпреки множащите се поводи за радостно удовлетворение от него и свидетелствата за популярност, за голямо и заслужено доверие.
„Откровено казано, творческата дисциплина не е на почит сред мнозина. Липсва всеотдайната работа на словото, липсва писателската мъка на листа, липсва оня пословичен труд върху художествената творба, който ни завещаха класиците на нашата литература. Съвсем безнаказано се шири езиково нехайство, недопустимо за хора с писателски претенции. И ако редакторският апарат, критиката, пък и самите ние помежду си не сьздадем пареща атмосфера на нетърпимост спрямо този порок, има хора, чиито поетични кълнове ще се погубят в собствените им бурени. Честно и прямо трябва да се жигосват безкрилото каканижене и псевдооригиналното трюкачество, поетичната безпомощност, която претендира за смел и своеобразен изказ. Поезията е високо и свято изкуство и в нея няма място нито за унили самодейци, нито за самоуверени графомани46, отбелязва той, и актуалността на тези и други негови констатации, записани преди повече от две десетилетия, а сякаш направени и изречени днес, свидетелствува както за високите критерии на Владимир Башев, за неговата идейна и творческа принципност, за отговорността, която е поел пред себе си, пред своето поколение, пред априлска България, така и за принадлежността на неговите стихове, на цялостната.му личност не към миналото, а към настоящето. И следователно към бъдещето.
Някога младият поет понесе не едно огорчение като неизбежна санкция за дързостта му да оспорва и оборва не толкова с темперамент, колкото с аргументите на феномен, на изненадваща за неговата възраст зрялост, за комунистическата етика и естетика, при това от идейно-творческо равнище, надвишаващо това на опонентите му и съответствуващо на необходимостта от онзи поврат, от новия дух и светоусещане, с които прочутото априлско поколение влезе в историята не само на литературата ни, а той бе навярно най-ярката му звезда (определението не е мое). Белезите, които оставяха трудно зарастващите рани от сраженията на тази борба, удостоверяващи, че се ползува с привилегията на доблестните, той не демонстрираше, воден от непогрешимото усещане, че такава дискретност е от полза за истинското възгържествуване, за победата. И Владимир Башев я удържа чрез смъртта си, оставяйки на един пример, на втори — поука, на трети — угризения… смърт, чийто черен вихър го отнесе безпощадно рано: щом има борба, има и жертви, би заявил той със себеотрицанието, присъщо на хората, сякаш отличени от съдбата с особен символен знак, с монограм, който не се извезва, а прогаря. Но болка няма, има само страх, че ни боли, казваше Людмила Живкова, с която го свързваше дълбоко приятелство и духовна близост. Дълго може да се разказва за техните пламенни разговори, за нетърпението, с което двамата ги очакваха, сродявани не само от единство на интересите и възгледите, но и от онази, вече по-рядка от златоносна жилка нравствена изтънченост, проявявана в ежедневието като великодушие, толерантност, безрезервна готовност за помощ, а в интелектуалните и творческите занимания, в обществената дейност — като пречистваща извисеност и съвкупност от благородни подбуди, като удивителна безкористност.
За Владимир Башев творчеството беше преди всичко и морал — позиция, която той доказа най-убедително със своята поезия, представена в този том с някои от най-добрите си образци, будили вълнение, трепет, но и сериозни размисли у вече няколко поколения. В едно свое есе той напомня, че лириката е „сладък плод с две ядки66, имайки предвид равновесието между слово и музика, тъй доловимо в истинските й шедьоври, но не пропуска да внуши и това, колко важно е от каква почва черпят сокове корените на нейното златолистно дърво, какви извори я напояват… Творчеството, което той ни остави, разкрива и защитава достойнствата си само, далеч от екливите и ярко осветени трибуни на радио-телевизионната популярност, извън нейния обсег, но толкова по-удивително е усещането за художествената автентичност и непреходност, за неповторима индивидуалност, което ни вдъхват неговата поезия и публицистика, издържали следователно още едно изпитание. Но те приканват и нас да преодолеем онези изпитания на личността и характера, от които не бива да се боим и които, нерядко твърде сурови, ни формират и закаляват, хармонизират действията и резултатите, подклаждат у нас стремеж към развитие и към преобразования вътре в нас и около нас. Владимир Башев прекрасно разбираше тази необходимост и я изрази по начин, който му отрежда специфично място в новата българска литература, а и в съвременността, схващана като неразривна връзка с принос и присъствие, като синоним на реална близост, елиминираща всякакви разстояния.
Вера Ганчева