Да обичаш Китай, да обичаш България – глава 29
Глава 29. Фошан!
Вечерта настъпи в бавно очакване на времето за заминаване от Пекин за Фошан. Тогава още не можех да си представя какво означава прекосяване на Китай от север до юг. Знаех, че ми предстои почти цяло денонощие пътуване, но нямах представа какво е китайска гара, китайски влак, китайски спален вагон…
— Не се тревожи! — успокояваше ме господин Джан, началникът на отдел Човешки ресурси, който лично дойде на гарата да ме изпрати — В Китай влаковете са най-безопасният транспорт.
Дълго продължи пътуването до гарата. Сивият ден, небето с цвят на кафе, трескавите движения на улиците ме изпровождаха към неизвестният юг, към места, за които никога не бях чувал и не знаех нищо. Предната вечер бях се срещнал с моята добра приятелка Ма Хуан, която се бе погрижила да ми купи SIM-карта, купих си подвижен телефон, отново с нейната помощ.
Когато най-сетне стигнахме, озовах се в храма на многолюдието — огромни зали в която трескави тълпи сновяха във всички посоки. Китайските гари, както и автогарите впрочем, независимо в голям или малък град, че и в най-малко градче, се отличават от нашите по това, че във вътрешността на гарата не се допускат хора без билет. Понякога вътрешност — това е територията, където се чака, заминава и пристига. Понякога — изпращачите на близки и приятели, на гости и спътници, трябва да си купят джантай пяо, буквално „билет за стоене на платформата“ (platform ticket). Китайската гара и автогара е място с повишен контрол на сигурността — почти като летищата — всеки пътник, след като си е купил билет — при влизането във „вътрешността“ ѝ е длъжен да пусне всичкия си багаж на скенер, едва тогава може законно да влезе в чакалнята. Спомням си любопитен случай, който Сяо Ли ми ми разказа след пристигането ми във Фошан: докато тя ме чакала, наблюдавала спора между служителите на фошанската гара и двама земеделци, които искали да се качат на влака с някакви техни инструменти — мотики ли, търнокопи ли, лопати ли. Поради това, че тези сечива могат да се възприемат и като оръжие от метал, служителите искали да им ги вземат, а те, простите души, от все сърце им се жалвали: „Как така! Та с това ние си изкарваме ориза, това са нашите инструменти за работа!“
Господин Джан ми помогна с багажа, като дотътри сам огромния ми куфар до спалното купе, в което вече се бяха настанили моите спътници. Бях смаян!
„Спалното купе“ се оказа наблъскано като шкаф за обувки: от двете страни имаше по три етажерки (само така мога да определя тясното, колкото да легне човек легло-пейка), пространството над най-луксозната етажерка — съответно най-скъпата — тази на първия етаж, бе колкото средновисок китаец да може да седи удобно. Над нея бе втората, с по-малко пространство, а най-евтината, етаж трети, бе колкото човек да пропълзи за сън. Такова „справяне с пространството“ щях да открия често и по-късно в живота ми в Китай: едно умело съчетаване на широчина и тясност, дълбоко свойствено на практичното мислене на азиатеца.
Поздравих настанилите вече там трима или четирима мъже, те върнаха поздрава ми с недвусмислено пекински акцент. Първото ми недоумение, след като узнах че съм на първа етажерка долу вляво, бе къде да дяна огромния си куфар, малко по-малкия си от него втори куфар и раницата си – пространството сякаш вече бе запълнено, китайските ми спътници се бяха разположили уютно и върху койката ми, към която (по силата на европейското ми възпитание?) вече бях почнал да изпитвам частнособственически чувства и известна ревност. Явно общественият климат в Китай вече действаше целебно върху докараната от Европа депресия!
Недоумението ми бе разрешено бързо — братята-китайци веднага ми помогнаха да напъхам малкия куфар под койката (не беше лесно, пространството под нея бе оптималното за цялостния дизайн на купето, но да сложа там големия куфар бе невъзможно). Нищо, и на това му намериха колая братята — нека в думите ми читателят не подразбира ирония, защото тяхното отношение бе чистосърдечно и напълно приятелско! — обърнаха куфара на по-тясната му дълга страна и го туриха в средата между двете тройни етажерки. Остана пространство и за ходене. Китайските ми приятели бяха ме предупредили да пазя като очите си документите си и компютъра (който вече бях скрил в куфара под мен, тоест етажерката ми), затова към меката и тънка (по българските стандарти) възглавница добавих, като подвъзглавница, и раницата си.
Махнах през прозореца на господин Джан, който заедно с шофьора Лиу стоеше отвън купето — всичко е наред, разменихме две-три изречения на китайски и той се извини, че трябва да тръгва. Благодарих му за грижите и се разделихме.
Започна истинското приключение на живота ми — след двайсет и повече години живеене сред хора надеждни и близки, аз бях съвсем сам. Китайските ми приятели бяха три невидими жени, с които се бях запознал по интернет, в чиято искреност не се съмнявах — тяхната духовна подкрепа чувствах неизменно всеки миг оттук насетне — но все пак ние никога не бяхме се срещали и физически, тук и сега, аз бях съвсем сам, новороден в един непознат и напълно безразличен към мене свят.
Безразличен ли казах? В някакъв смисъл сбърках. Още щом чуха, че говоря китайски, моите спътници се оживиха и започнаха, в началото сдържано и с уважение, да задават въпроси. Е, аз отговарях също сдържано, както ме бяха предупредили трите ми духовни приятелки — „Не давай информация за себе си на непознати, бъди предпазлив, не приказвай много!“ — въпреки това от самото начало на срещата ни (която не прерастна в запознанство, тъй като ние се разделихме и повече не се видяхме), в купето се възцари приятелска атмосфера.
Узнаха, че пътувам за Фошан и се оказа, че и двама от тях пътували до същия град. Това до голяма степен облекчи чувството ми за несигурност пред далечната неизвестност. Значи ще има кой да ми каже къде да сляза, чудесно! Обясниха ми, че тъй като няма пряка влакова композиция до Фошан, в Гуанджоу ще трябва да си купя билет до Фошан, но това няма да е трудно — тъй като билетът ми дотам е вече платен в Пекин, кондукторът ще ми даде втория билет сам.
Като казах билет — тук трябва да отбележа, че системата на влаковото пътуване в Китай е по-особена, при качване във влака ви вземат билета на стълбицата на вагона и ви дават пластмасова карта, която пазите през цялото време, а билета ви го пази кондукторът. Така, от една страна, се гарантира верността на „данните“ на билета, тъй като ако не ви го върнат, не можете да излезете от гарата на пристигането ви — на изхода отново ви проверяват. От друга страна по билета кондукторите знаят къде трябва да слезете и ако сте заспал, те услужливо ще ви събудят и няма да пропуснете гарата си.
И тъй, потеглихме за Фошан. Пътешествието щеше да продължи почти 24 часа. Имах достатъчно време на разположение, за да лежа и се отдавам на мисли, предчувствия и молитва. Спътниците ми видяха, че съм неособено разговорлив, и се заеха с делото на вечерята си. Без да искат, а и без да разберат, те отново засегнаха „европейското ми възпитание“ с това, че постелиха вестник направо върху големия ми куфар, насядаха двама на моята, двама на отсрещната койка — а аз вече бях легнал да „спя“, но нищо, нали сме братя, място има за всички! — и почнаха един пир, дето продължи докъм полунощ. По всички правила на китайското народно хранене пирът се съпровождаше от гласове и звуци с достатъчно голяма сила, за да държи изтънчената ми от европейската ми депресия душа в нещо като полусънно напрежение. Въпреки привидния „конфликт между културите“, приятелската атмосфера се запази, благодарение на китайската културна търпимост и радушието, с което те няколко пъти ме канеха на трапезата, като видяха, че не се храня!
Това да не се храниш в Китай когато му дойде времето е наистина необичайно. Колко ли съм ги учудил хората със странното си поведение на самоизключващ се от компанията! Откъде можеха да знаят, че след преживяното от предишните две денонощия и рязката промяна плюс донесената от България депресия хич не ми е до ядене — така останах почти цялото време, в легнало положение, заслушан полусънно в тракането на колесата по релсите, в гласовете около мен, във всичко, което бях обичал в представите си толкова отдадено — в „моя Китай“.
По едно време, в купето влезе млада жена, облечена с обичайните от стари времена платнени панталони и лятна риза, поогледа обстановката и взе да се катери към етажерка №3 (най-горе). Можете да си представите европейското ми възмутено слисване — жена в един спален вагон с непознати мъже?! Е да, но тук трябва да спомена още една особеност на китайските спални купета (но не първокласните, а тези от народната класа, в които пътувах сега и аз) — те нямат врата. Учудването ми скоро даде път на едно все по-ясно разбиране, което се обогати и при другите ми пътувания с влак из вътрешността на Китай — китайците са народ с много по-силно социално сцепление от нас, българите. От отношението на останалите мъже в купето веднага почувствах, че тук понятието дистанция липсва в нашия европейски смисъл, че тук хората са някак много по-непосредствени в общуването си, което в първия миг може да ни остави неприятно впечатление, дори да породи раздразнение и стъписване, от „безцеремонността“ на китаеца.
По-късно мои приятели студенти, знаещи английски език и познаващи що-годе тези различия в културите, щяха да ми се извиняват за „простотията“ на сънародниците си, но аз винаги ги парирах: това не е липса на възпитание, а вид възпитание. Допускам, че в китайската история простолюдието е оцеляло именно благодарение на такава дълбока съприкосновеност и зависимост едни от други, именно в такива тесни търкания между атомите си китайското общество е достигнало традиционната си сплотеност, която днес американоидният капитализъм и площадните версии на неговата културна мимикрия бавно и трагично разрушават. След като установих това, вече започнах да „чета“ по съвсем друг начин теснотата между койките, гъстотата на етажерките в купето и липсата на затваряща се врата. И не само тях — силното социално сцепление, за добро и за лошо, навярно бе една от причините за типично китайската, или може би по-точна дума тук е общонародната, реакция на природни бедствия и обществени сблъсъци. Това, което самите китайци по-късно щяха да ми кажат — за обратния процес, за отчуждението, за хладната себичност, които според тях все по-плътно обгръщат обществото им — щеше да ми се струва невярно именно на фона на случаите, в които имах възможността да установя такова социално сцепление. Но, както всички знаем, любовта към парите и поставянето на забогатяването като цел на живота са способни да унищожат всеки народ, всяка култура, всяко общество. Трагедията на златопоклонничеството не е нито българска, нито китайска — тя е общочовешка. Както впрочем са общочовешки и милосърдието, и състраданието, и приятелството, и честността, и добротата
За мое щастие, през цялото време, докато бях в Китай, вкусвах повече от последните, нежели от първата.
Влакът летеше на юг през цялата нощ и през първата половина на следващия ден. Когато навлязохме в провинция Гуандун, пътят залъкатуши по течението на река с кафявозеленикави води. Наоколо се издигаха планини, осеяни с гори и храсти, многохълмия с такива форми, каквито бях виждал единствено в китайските исторически филми и старинните китайски картини. Умората от дългия път даде място на едно светло очакване: Сяо Ли ми се обади по телефона да ми каже, че е взела отпуск (какво от туй, че беше събота?) и ще ме посрещне на гарата. За това нейно решение бе донякъде виновно училището, което реши, че няма нужда да изпрати човек на гарата да ме посрещне — ще си взема такси, ще се оправя сам. По-късно узнах, че хладното отношение към мен в началото се дължи на отрицателен опит с предишния им „западен“ преподавател, някакъв млад американец. Добре, че узнах това по-късно, а не в началото. Сега всичко „работеше в моя полза“, дори незнанието ми — благодарение на него слязох на гарата във Фошан с пролетно настроение, въпреки че беше късно лято.
Моите спътници ми помогнаха да сваля тежкия си куфар, дори ми предложиха помощ с носенето, докато се разделим вън от гарата, но аз бях въодушевен от новото начало и благодушно отказах. В мига, когато слязох на перона, почувствах не че излизам, ами че влизам в нещо като добре напалена пещ — температурата трябва да е била около 40 градуса по Целзий, а всичко това бе останало незабележимо във влака благодарение на дискретната климатична система.
Повлякох куфарите си към изхода, където чакаше малка опашка от пристигнали пътници. Но те не ме интересуваха, очите ми търсеха единствено Сяо Ли, Лили, както оттук нататък ще я наричам. Ето я! При самите решетки на изхода, в сянката.
— Здравей! — подадох ѝ ръка за първа среща.
— Здрасти! — пое я меко тя.
Веднага забелязах, че е много по-красива, отколкото изглеждаше на снимките си. Естествено, не ѝ го казах, но откритието явно бе ме впечатлило доста, тъй като преди да успея да задържа думите си, те вече бяха излезли от устните ми:
— Ти си по-… дребна, отколкото очаквах!
И веднага се укорих вътрешно за глупостта си. Е, тя бе парирана с обичайната китайска ведрост:
— Ти пък си по-огромен, отколкото очаквах!
Тя пое засмяна малкия ми куфар, аз се обадих на учителката Лян, която каза, че ще ни чака на входа на училището, и затътрих подире си огромния си куфар с почти 30 килограма товар. Лили бе тръгнала да намери такси.
