Ако смъртта можеше да пее…
Пътувам към града, ограничението при влизане откъм Богатово е 40 км/ч. но край мене нервно профучават автомобили с 60, 70 и отгоре, въпреки, че задминаването също е забранено. Никак не мога да разбера тоя народ, който е станал нетърпелив и се държи, без никаква нужда, като мравка върху нагорещен на огън тиган. На какво се дължи тази безпомощна липса на дисциплина, това извратено удоволствие да нарушаваш ясните правила, които при това са и предназначени да запазят собствената ти безопасност? Питам се и винаги стигам, за себе си поне, до един и същи отговор — ниска култура на сърцето.
Нито високото образование, нито огромният интелект гарантират висока култура на сърцето. Човек може да бъде варварин по душа и с три висши, напълно заслужени при това образования и с професорски титли на челото. Може би затова днес идеята за висока и ниска култура се отхвърля с демократоидно презрение — това също е плод на френската революция и на съветската уравновиловка, довели до демокрацията от модерен тип. Всички сме равни пред… парадокса на несъществуващото равенство. Впрочем Буров много добре е анализирал произхода на възторжената идея за равенство.
Една от проявите на ниска култура на сърцето е увлечението да си играеш не само с живота, но дори и със смъртта. В някакъв смисъл почти всички злополуки по пътищата, с изключение на станалите поради умора и невнимание, са повикани от самите действия на злополучните пострадали, и то отново поради игра, породена от незрялост на сърцето. Помните ли задимената от запалените стърнища автомагистрала Тракия? А чули ли сте в най-новата история на България някой някъде да е поел отговорност, да е признал смирено вината си, да е поискал прошка (не от предизборната трибуна, а с действия, равнотежки на чувството за вина)? Поради такова сърдечно пигмейство хората не прощават, носят се на огнените криле на гнева и яростта, подбудени са към действия не от тихия глас на разума, а от пламъците на различни страсти: алчност, похот, тщеславие, славолюбие, лакомия и т. н. Нито една от почти всички игри, които днес децата ни играят, не ги учат на сериозност, на ясно разграничаване на онова, с което можеш да играеш, от онова, с което не бива да си играеш.
Подигравам е също дума от корена на играта. Съвременната култура е сякаш взела върху себе си за главна своя цел да научи всеки да си играе с всичко: с приятелството, с дадената дума, с истината и лъжата, с чувствата — свои и на другите, с най-свещеното и най-съкровеното, също тъй лекомислено, както и с най-просташкото и срамното, играта продължава и в «зрелия живот», където зряло е не сърцето, а същите ония страсти, които са били разпалени с игрите на детството. Подигравките на игрите продължават — игри с доверието на хората, игри с парите на хората, игри с държавата, с банките, със земята ни, с природните богатства, игри на важност, на величие, на бог… Всичко е игра, братче! Предполагам, че ако смъртта можеше да пее, тя щеше с танци да приглася на загубилите всякаква сериозност веселяци: играйте, играйте, смъртта също е игра.
Защо ли се учудвам тогава, че хората, които не спазват правилата по пътищата, ми се сърдят и с негодувание ми свирят, натискат муцуните на автомобилите си в задницата на моя! Ами че те са прави, кой ми е виновен, че не искам да съм «вътре в играта»?
