Фрагменти за фанатизма и нетолерантността
Понякога си мисля, че фанатизмът е изключително дълбоко заложен във всеки от нас; истински откритите хора, които умеят да слушат дълбоко, непредубедено, състрадателно и целомъдрено* своя събеседник в наше време са изключително малко. Струва ми се, че нашето съвременно възпитание и култура са толкова изпълнени с шума на АЗ-овостта, преструваща се на личностност, че никой почти не се замисля колко нужна е културата на мълчанието, на оная тишина, която е длъжна да предшества всяко наше слово — тишината, която омекотява сблъсъците помежду ни, която изкъртва от ума ни остротите, пречещи ни да се разбираме помежду си, да живеем в хармония помежду си.
* Понятието целомъдрие не касае единствено сексуалността. То е отказ, дарба, неспособност да гледаш на другия човек като обект, като функция, като нещо отделно и несвързано със самия тебе. При сексуалното нецеломъдрие битието на другия се свежда до съзерцаването или употребата на определен човешки орган; при останалите видове нецеломъдрие другият е обект или функция на личния интерес, обект или функция на личната дейност, обекта на употреба от собствения ми егоцентризъм: всичко друго, но не и личност с неприкосновена и безусловна ценност.
* * *
Фанатизмът е особено присъщ на враговете на фанатизма. Техният оправдан фанатизъм не е нищо друго, освен фанатична решимост да изтребят всички фанатици извън себе си и своя възприет кръг от съмишленици. Например: фанатизмът в защита на толерантността, който репресира мнозинството в името на утвърждаването на едно малцинство и т. н. Привидно нерелигиозната светска идеология на толерантността понякога се проявява и като нетолерантна религия. Истинската толерантност не е непременно нерелигиозна и тя не се познава непременно по липсата на установен светоглед или по наличието на безформена адогматичност. Тя просто не заявява себе си, защото няма нужда от особен рупор за самоналагане, тя е причастна към вътрешната култура на мълчанието, на слушането, на изчакването, на даването на време и тишина на другия. Истинската толерантност няма нужда да парализира никого.
Всъщност, фанатизмът често пъти паразитира върху изначалната ни потребност от простота, от яснота на понятията, от детската радост да живеем смислено, да общуваме просто и обичаме цялостно. Той паразитира върху волята ни за живот, която превръща във воля за контрол над живота на другите. Паразитира върху волята ни за смисъл, която превръща във воля ние да определяме смисъла на живота на другите.
Струва ми се, че малко-много ние, днешните хора, гледаме на света с очите на Терминатора: деконструираме, фрагментираме, анализираме детайлите, живеем в сегментирани квадратни измерения, в 3-, 4-, N-измерен кубизъм. Не е ли тази деконструкция собствено опит да се измъкнем от неестествения свят, който сами сме си създали в изблик на оня скрит, «творчески фанатизъм», за който е недопустима погрешимостта? Дори в разлетия като машинно масло в океана на «толерантността» ни наш всесмучещ универсализъм има огромна доза обожествен фанатизъм. И това е естествеността, превърната в неестественост — прекомерната уголеменост на елемента, който е започнал да задушава цялото. Защото всъщност онова, което наричаме фанатизъм, в основата си е просто утвърждаване на живота, но извратено утвърждаване — себеутвърждаване. При това — нереално. Защото истинското, стойностното себеутвърждаване е всъщност разграждане на себичността — то е себеотдаване. Вкусът към живота е не в обзиждането му с човешка продукция (а почти всички хора днес се стремят именно към издигане на консумационна крепост около себе си), а във връщането му към парадоксалното «който иска да спаси живота си, ще го изгуби» (Евангелие според Матея), към онова, което В. Франкъл пише в предговора на «Увод в логотерапията»: «Искам да слушате какво ви повелява съвестта и да го изпълнявате във възможната за вашето познание степен. Тогава в собствения си живот ще видите, че най-накрая — най-накрая, запомнете това! — успехът ще дойде именно защото сте забравили да мислите за него.»
Ето тази цялостност на мисленето е най-доброто лекарство срещу фанатизма ни. Културата на слушането е основата на културата на словото, на говоренето, на писането. Вслушването и небързането при заемане на позиция, избягването на всяко действие, предвождано от нетърпелива увереност, че сме на правилния път; изобщо, бързането, нетърпеливостта, замахаността, вътрешния ни шум много често вместо да ни изведат на нов път, ни карат години наред да се въртим в кръг и когато косите ни посребреят, да си мислим, че животът ни е минал твърде бързо. А всъщност, ние сме се нахвърляли върху всяка мернала се цел с настървението, наречено амбиция, и по-лошо — върху всеки мернал се пред нас човек с настървението, наречено конкуренция, уж за да се «реализираме». Животът днес е станал толкова «сложен» не толкова поради някакви страшни промени или катаклизми, колкото поради изгубването на класическата култура, част от която е културата на изслушването, мълчанието, въздържанието, на бързането бавно, на благородното спорене, на аристократичната по дух толерантност към разликата в мнението. Защото едно от качествата на примитивизма, вулгарността, разюздаността и варварството е унищожителната нетолерантност, която дори облечена във фрак, си остава генератор на обществена, семейна и личностна деконструкция и разруха.
Всъщност истината за културата на толерантността е парадоксална — именно когато я налагаме, нашият фанатизъм ни ограбва от същинската култура на толерантостта, която е действителната творческа сила на цивилизацията. А културата на фанатизма на разменни начала (аз към тебе, ти към мене, но заедно — погром над N.), на «показването на мускули», колкото и внушителна да е тя на вид, е обречена на рухване рано или късно, пак поради простичката истина: «всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат» (Мат. 26:52) — без цивилизоващата култура на толерантността, любовта, цялостността, всичко, до което се докосне фанатизмът, става именно такъв нож: умът, словесността, изкуството, атомната енергия, генетиката, медицината, всичко, всичко…
(Лични записки, 2015)
