Най-добре е у дома
Малък апартамент в края на Севлиево. Един прозорец гледа към Крушевския баир – хълми, нагънати така, че да скрият от очите една неизведана земя отвъд, а по тях е нагънато синьо до болка българско небе. Севлиево е полегнало в котловина, отвсякъде обградена от хълми и планини. Така още от детство с душата ми се е сраснало чувство за закътаност в ниската земя и любов към високите й пазители – хълмове и планини. Близостта с полето е създала привързаност към плодородната земя и нейните плодове, усет за неповторим български вкус на «целия свят» на детството, ведно с благодарна памет за непобедимия пазител на тая мъничка земя, съкровищница на мълчаливи легенди или – както от детство го наричаме: родния хубав Балкан!
Обичах да гледам върховете на баирите, особено в облачен ден, когато посивялото небе сякаш тегнеше от неизречени приказки. Едно от най-силните чувства за роден дом е именно това – да бъдеш закътан в стая с прозорец, а през прозореца да гледаш приказни хълми, зад които са стаени невидими и примамливи хоризонти. Онова, което очите не можеха да достигнат, достигах го чрез книгите. Детските книги, с огненоярки картинки. Думите са истинско вълшебство. Особено вечер. Уроците са научени, игрите са свършили, играчките са прибрани по местата си, стаята е приготвена за сън – аз лежа в леглото, в ухаещите на чистота завивки, подложил съм си още една възглавница, а край мене грее двойната нощна лампа, която бях нарекъл «семка» заради огромната й прилика с дълга, заоблена в краищата слънчогледова семка. «Семката» хвърляше светлина единствено върху мен – светъл кръг в тъмната нощ, където думите отварят безкрайни пътеки към чудни светове. И аз тръгвах по тях, всяка вечер. Нямаше нищо по-хубаво от тези пътеки, които започваха от меката жълта светлина на моята Семка и продължаваха в един свят, сияещ отвътре!
В този свят имаше чудеса, от които най-голямото бе, че Доброто винаги побеждаваше злото, честността – лъжата, животът – смъртта. Затова този свят ми се струваше по-истински от все още слабопознатият ми външен свят. Но най-вече защото това бе светът на красотата. В него имаше едно особено чувство за спасеност, за недостигаем от никакво зло покой и тишина. В приказния свят на детските ми книги имаше Мъдрост – тя винаги се появяваше в различните приказки. Оттогава обикнах мъдростта, една особена сила, граничеща с космоса, непобираща се в бялата светлина на деня, но изгряваща именно в мрака на нощта от мъничкия, златист кръг на Семката.
Благодарение на малкостта и «скуката» (погледнато откъм днешната пренаситена със забавления епоха), у мене се разви способност, а по-късно и потребност, да бъда насаме и да живея в света на словото – единствената вълшебна страна, която имахме тогава (телевизията се намъкна в живота ни в края на детството). Мисля, че тогава се научих да не скучая никога. И да обичам малкия дом, където живееше семейството ми.
Привързаността ми към семейството ми бе огромна. Помня, че ходих на пионерски лагер един-единствен път, в едно недалечно село Плачковци. Плачковци идва от «плача». И наистина, на третия ден от пребиваването ми там аз вече плачех и исках мама да дойде да ме вземе. Не понасях чуждото място, спахме в огромна класна стая, където бяха наредили легла – училището бе пригодено за летен лагер. Въпреки веселите детски игри, въпреки шегите, глъчта, слънцето и реката, аз исках да се върна у дома. И до днес помня оная силна болка по мама и татко, по мъничката стая с моите книги, с моя тих и ведър детски свят. Оттогава досега никога не съм искал от живота нещо повече от стая с книги. И, то се знае, с поне един прозорец, който гледа към баирите, за които е скрита мечтаната отвъдна земя.
Глава трета от книгата ми «Да обичаш България, да обичаш Китай» (пред печат, 2018 г.)