Едно малко градче

Някога, някъде имаше едно място, от което днес е останала само светлина. Името му е Севлиево. На това име обаче днес живее друго място, а онова място, за което искам да ви разкажа, вече е отишло в миналото. Името е същото, но мястото вече го няма. Но то още живее в непристъпната светлина на една неизгладима любов.

Спомените са като фотографията – те пишат нашата история чрез светлината. Любовта отстранява от тях тъмнините, които потулят образите, а оставя само ония дълбоки и плитки петна, които правят светлината на спомена още по-ярка и незабравима. Нашите спомени са снимки на онова мило и далечно място – снимки, които постепенно губим навътре в себе си, в мрака на многото си всекидневни приключения и грижи.

Накъсано е, надребнено е Севлиево от моето детство. В него има много тишина, много дървета и листа – свежи, нежнозелени напролет, с бръмнали от пчели, побелели от цвят клони; наесен пък – огненорижи, бледожълти, светлочервени листа. И едно небе, дето само тука съм го виждал – дене синьо до плач, нощем звездно до люлчина песен… И много хора. Все познати, все спокойни и някак топли. В топлината им има нещо, което спокойно люлее онова неговорещо още детенце и ме утешава: така ще бъде винаги, те винаги ще са тук, тая обич нивга няма да си тръгне…

С тяхната обич започна моята България. Моето семейство – първата моя родина!

Малко са спомените ми от пред-словесния ми живот. Те са всичките събрани в сърцето ми, в тях моят ум няма дял. Може би затова и ми е трудно да ги изразя с думи, а ми е лесно да обичам България, с която е почнал, с която и ще свърши тоя мой живот.

Преди българския език да стане моя светла съдба, слушал съм омаян звънтежа на българските думи, туптежа на българския дъжд, гърмежите на българските бури, копнежа на българските песни – не само тия, що мама и баба са ми пели, ами всичко наоколо ми – гугутките, вятъра, щурците, чучулигата, славеите, врабчетата, щъркелите… Докато българското ми сърце е растяло в тази омая, очите ми са се къпели и пълнели с искрежа на българското небе с ведрото му спокойствие, ясното му слънце, благата му месечина, мирните му звезди, а носът ми е дълбоко вдъхвал неизречими на чужд език мириси – на липа, на невен, на прясна пръст и яки бурени, на омокрени от дъжд листа, на свежо изкъпани от буря керемиди, на жилави треволяци и бухнали в цвят дървеса… на китеници, изпрани на балканско перило, на отупани от прах черги, на изплетени от домашна вълна терлици, на замесена у дома погача и тъй нататък. Всичко това ми е говорело на български език преди да съм можел да разбирам и сам да говоря.

А после у мен започнали да идват първите думи. Родителите ми твърдят, че съм проговорил рано, преди годинка още; а около годинка съм можел да казвам онова твърдо и трудно за китайската ми жена българско «ръ». И съм започнал да въсловесявам всичко, що се мерне пред очите ми – тоест, да бърборя неудържимо, както сега прави моят син. Намерил съм се, значи, със словото, и вече не сме се пуснали…

Преди да се изпълни със слово детството ми обаче, то вече е било понесено към прекрасната далечина върху облаците на най-възвишеното изкуство – музиката.

Как животът в малкото Севлиево ме е подготвял за срещата ми с Китай – дали изобщо ме е подготвял за тази среща, или всичко е било случайност, превърнала се в съдба – ми е трудно да кажа. Няма несъдбовни срещи, гласи една старинна китайска мъдрост. В това, че съм израснал именно тук, на две крачки от село, на три крачки от родните поля и на четири крачки от загадъчния Балкан, определено има Божий пръст. По някакъв начин това е свързано и с пътя ми към Китай – защото във великата страна с необозрима култура има една пленителна съсредоточеност върху малкото, побиращо огромния космос. Вземете коя да е китайска картина и ще откриете в нея поразително внимание към тънките като косъм детайли. В китайската класическа литература обичам същото – изящество до най-тънката подробност. Самият китайски йероглиф е миниатюрен прозорец към светове от смисъл, по-широки от всяка азбука.

Тази съсредоточеност в дребните наглед неща изпълва детството ми. Малката купчинка пръст е била моя планина, където съм настанявал мъничките пластмасови войници. Целият ми детски свят, тъй богат на събития и невероятни приключения, се е побирал в ъгъла на една стая, или върху два-три разкрача земя, богата на треволяк, диви цветя и храсти, високи до небето!

Този детски свят бе за мен напълно достатъчен. Неговата малкост ме пазеше от всякакви амбиции към широкия свят, а българските песни и приказките ни чудесни ми откриха свят, по-вълшебен и от най-привлекателните реклами на днешността. В това, според мен, е една от тайните на любовта ми към Китай – традиционния мисловен Китай: прибраността в малкото, скромността в богатия вътрешен свят, отхвърлянето на всички крайности и пазенето на вътрешен и външен мир. Старинната българска мъдрост е сякаш сестра на традиционната китайска мъдрост. Възпитан в първата, бях съвсем естествено привлечен от последната.

По-късно, подобен трогателен минимализъм в изразяването на света около мен и в мен аз намерих в японската култура и именно тя бе моята първа стъпка към Далечния изток.

Детската ясла край улицата на моето детство — улица «Еделвайс»

Откъс от книгата ми «Да обичаш България, да обичаш Китай» (пред печат, 2018 г.)