Дневник на едно неочаквано пътуване

Виж също «Единадесета годишна награда на Китай за особен принос към китайската книга»

Пекин, 21-26 август 2017 г.

21 август

Пекин ни посрещна с отегнало от смог небе. Нарекох тази седмица — 一周梦: едноседмичен сън. Неочакваната награда, рязката промяна в намеренията ми за лятото, почти пълната липса на почивка от януари досега (две нови книги в превод от китайски запълниха почти всичкото време на 2017 до август), свръхнаситената програма — всичко това се натрупа върху ума ми като мъгла.

Пекин ни посрещна в мъглявина.

Хотел „Азия“. Все така невъзмутим — гигант сред великаните на един шеметно развиващ се, шеметно носещ се към неизвестното си бъдеще град.

Оставиха ни ден за отмора. Но аз предварително бях посветил тази седмица — в буквалния смисъл — на китайската книга. Още на сутринта изтичах (с метрото) до една от най-големите пекински книжарници. Уви, оказа се в ремонт. Въпреки това, най-представителните класически книги и литературно-културни изследвания се оказаха достъпни на единствения отворен етаж, първия. Чужденец, напълнил кошницата си с повече от 20 книги — каква ли гледка съм представлявал в очите на любознателните посетители на „Сан-лиен“?

Премалял се добрах до хотел „Азия“ с тежкия си, благороден товар. Оставих книгите и веднага поех към следващата важна среща — традиционния за всяко мое посещение в Пекин обед с видни аленолози (светила от кръга на учените, изследващи романа „Сън в алени покои“). Тези срещи са едни от най-милите на сърцето ми: проф. Ху Уънбин, проф. Джан Циншан, проф. Сун Уейкъ са сред най-радушните поддръжници не само на превода на „Сън в алени покои“, но и консултанти за другите ми преводи на класически китайски книги. Бях донесъл току-що отпечатания втори том на „Чудните дела на съдията Бао“ (《七侠五义》) за проф. Сун, който многократно ми е давал съвети за превода на трудни места в книгата. Той най-благородно го подари на проф. Ху Уънбин.

22 август

Най-важният ден, сърцевина на седмицата. Вечерта е церемонията по награждаването ни. От над 200 души, предложени за Наградата за особен принос към китайската книга, едва 20 са номинирани за нейното получаване. Честта е особена, като се има предвид и това, че тази е най-високата награда на китайската държава като признание за принос към китайската култура и книжнина.

Сутринта се проведе прес-конференция, на която бях помолен да говоря, като представя себе си, книгите си и плановете си за бъдещата ми работа.

Пред «Великата народна зала»

Великата народна зала (人民大会堂) е нещо внушително, което не може да се побере във фотография. Вече сме се видели с останалите носители на 11-та награда и едва сега разбирам, защо съм в категорията „млади преводачи, писатели и издатели“, въпреки несъмнената си средна възраст. Беловласите, внушителни не само на външен вид специалисти от цял свят, са стигнали до Великата зала след дългогодишно пътешествие сред китайските книги. Мен обаче е оказана огромната чест да бъда един от тримата, които ще произнесат благодарствена реч послучай получаването на тази награда.

След репетиция на всяко движение в церемонията — отработено до последната подробност от китайските организатори — вратите за официалната церемония са отворени и Малката зала (каква ли е Голямата?) е вече препълнена от официални гости.

Всичко върви по реда си, първи произнася реч проф. Илиаз Спахиу от Албания, преводач и председател на съюза на албанските китаисти. След него е една забележителна по скромността и трудолюбието си испанска китаистка — Алисия Релинке, преводач на огромния средновековен роман „Сливов цвят в златна ваза“ (над 3000 страници, преведен за 6 години), „Беседката сред божурите“ и др. Трети поред съм аз (представител на „младата гвардия“). Всички речи са, естествено, на китайски език. Вълнението е огромно — ще говоря пред видни представители на китайската държава, а чрез присъстващите журналисти и телевизии — и пред целия китайски народ. Звучи банално, но в самия миг на събитието преживяването е неописуемо силно и истинско!

Тук мога да приведа единствено моето благодарствено слово (в превод на български език):

«Уважаема г-жо вицепрезидент Лиу Йендун, скъпи гости, дами и господа,
За мен днес е особена чест да получа тази висока награда от страната, която обичам и която съм обичал още от детските си години!
Макар тази награда да е признание за скромните ми усилия, честта принадлежи и на издателство Изток-Запад, на моето семейство, но най-вече на моята Родина, родния ми град, на моята страна и моя народ — градината, където са били посети и отгледани талантите ми. Искам да използвам този изключителен миг, за да им предложа своята най-дълбока благодарност!
Чувствувам се твърде щастлив поради възможността да работя в епоха, когато Китай отваря дълбоките недра на своята несравнимо богата култура към целия свят и особено към моята Родина, посредством забележителната си стратегия на „Един пояс, един път“! Действително, Китай представлява единствена по рода си цивилизация, оцеляла от древността до днес не по пътя на войната, но по пътя на културата — култура, която от незапомнени времена е спасявала Времето в книгите си.
Краткият ми живот на преводач на класическа китайска литература бе предшествуван от дълги години на подготовка — от шестнайсетгодишна възраст (1988 г.) Китай и китайските книги станаха сърцевина на живота ми.
Тази Награда е драгоценен километражен камък по пътя ми на преводач на китайска литература. А моят път е пътят на любовта, понеже книгите са моят свят. Бъдещите ми намерения включват превод на класическа китайска литература, както и създаването на два големи китайско-български речника.
Във всичко това, подкрепата и съпричастността на китайската държава и културен свят за мен е не само скъпоценна помощ, но и източник на вдъхновение. Признания като това ме уверяват, че любовта ми към Китай е споделена.
Благодаря ви от сърце!»

Вечерта приключва, както е обичайно, с културна програма и „закуска“, в съседната „малка зала“.

След церемонията нощното небе изпраща на Пекин дъжд, който разхлажда и пречиства древния град така, че през целия ни престой небето е синьо и ярко.

23 август

Книжовният сън продължава. Действието се пренася в първата източна зала на международния панаир на книгата в Пекин. След различни представяния на световни китаисти и на техните трудове и книги идва ред за ново обещание — подписване на договор между издателство „Преводна литература в Китай“ (中译出版社) и мен за написването на книга от серията „Световни китаисти говорят за Китай“. Идеята на напиша книга за Китай в моя живот е с доста задна дата: още през 2010 година, след първото ми попадане в Китай, аз започнах да пиша отделни глави. Споменал съм някъде за това, по-късно това издателство е прочело за намерението ми и тази година се обърнаха към мен, за да получат съгласието ми да издадат тази книга. Колебанието ми дали да пиша или не все още не беше се стопило докрай, но любезната настойчивост на това издателство бе тъй силна, че в крайна сметка се престраших. Засега ще запазя подробностите около тази „романизирана автобиография“ неизказани. Вероятно тя ще излезе на английски език (оригиналният език на написването ѝ) през втората половина на 2018 г. в Пекин, след което ще бъде преведена и издадена и на китайски.

Неочаквано за мен, получавам Свидетелство за членство в Академичния съвет на CCTSS — Център за подпомагане превода и изследването на китайската култура по цял свят. Не съм сигурен обаче дали това ме прави „академик“, тъй като членството трае три години.

На същия ден друго голямо китайско издателство — Издателска група на провинция Джъдзян, — бе организирало диалог с китайския литературен нобелист Мо Йен. Времето на публичната среща бе два часа и се състоя на мястото на изложението на това издателство в същата панаирна зала.

Отляво на Мо Йен е Илиаз Спахиу, албанският му преводач, а отляво нему — бирманският и израелският преводачи на Мо Йен. В тясното пространство, сред стена от слушатели, писателят ни върна към измерения на опита си и вграждането му в романите му, докато преводачите споделиха различния опит на пресъздаването на Мо Йен в некитайския езиков свят — опит изключително интересен и носещ откровения.

24 август

Събитието е също така значително и влиятелно: Петнадесети фестивал на китайската книга. Поканени са най-големите китайски издателства. Присъстват дипломатически представители на няколко държави, включително и България, които ще препоръчат книга от своята държава.

Случайно се запознах с Лиу Цъсин, автора на „Тройното тяло“ (《三体》, не съм сигурен дали този превод на заглавието е добър, тъй като започнах да чета романа едва преди две седмици). Тъй като съм силно незапознат с най-новата китайска литература, с изненада научих, че романът е бестселър на Запад, вече е преведен на много световни езици и миналата година е филмиран. Надявам се да не се изкуша да видя филма, преди да съм свършил книгата — после ще ми е трудно да я прочета! Лиу Цъсин ме впечатли като скромен до притеснителност човек, който въпреки вълненията си говорѝ изразително и увлекателно.

Не си представях, че и тук ще се наложи да „представлявам“ някого. Този път говорих пред присъстващия книжовен свят за дейността на Изток-Запад и най-вече, за общото начало и дела на представляваното от мен китайско Издателство за образователна и научна чуждоезична литература (FLTRP, ИОНЧЕЛ). Очертах съвместната ни дейност, общите ни стратегии и бъдещи намерения. Наложи се да отговоря и на два въпроса, зададени от изключително професионалната водеща.

26 август

Ден за купуване на подаръци. Най-хубавото време, когато сънят е към края си, равносметката идва естествено, а споменът за това че „там под родното небе чакат моите деца и жена да се върна“ изпълва душата ми с жива надежда за завръщане.

Няколко мисли, които записах в дневника си:

«Равносметката: Китай отваря пред България нова, чиста страница — нов път за книжовно и културно сътрудничество. Ще смогне ли България да отговори с културна взаимност? Във всеки случай, за хората с добра воля пречки няма. И най-достойното в случая е, че Китай гледа на България не като на мъниче в края на Европа, а като на равностоен (дори в културно отношение!) приятел. Не си спомням в историята ни друга велика сила да е проявявала към нас такова отношение. Горко ни, ако позволим тази възможност да ни отмине!
Днес България има възможност да напише свои страници в културата на Китай. И да покаже, че все още е България. Защото в Китай не е нужно да се правим на китайци (както по някакви необясними за мен причини в други чужбини се правим на небългари) — в Китай ни приемат с радост именно като българи!
България има възможност да започне нов разказ за себе си – пред другия, непознат за нас свят.
Може и с болка.
Може и с глад и жажда.
Но непременно – искрено и от все сърце!
Белият лист е пред нас.
Време е да пишем себе си.
На неподправен български.»