Интервю за в-к «100 вести» Габрово

Биографична справка за П. Хинов

Г-н Хинов, кое обстоятелство провокира интереса Ви към китайския език?

Още като дете ме вълнуваха приказките за онова чудно, древно царство далече на изток, наречено Китай. Едно от нещата, които най-дълбоко ме привлякоха в началото към Китай, беше йероглифната писменост.

Китай се очерта по-реално в живота ми едва в средата на 80-те години на миналия век. Една неделна вечер в рубриката „От понеделник на големия екран“ показаха кадри от първия филм на изгряващата китайска звезда Джет Ли — „Манастира Шаолин“. Заедно с „Шогун“ на Джеймс Клавел и корейския Робин Худ — Хон Гил Дон — той създаде у мен траен интерес към Далечния изток.

Помня, че след като за пръв път видях „Манастира Шаолин“, аз бях впечатлен най-много от три неща: изумителните бойни изкуства на Китай, завладяващата мелодия на китайския език и песента на пастирката Бай Уся. Нито едно от тях преди не бях виждал, нито чувал. Затова в известен смисъл този филм е колкото съдбовен, толкова и символичен за началото на моя съзнателен път към Китай. Тогава в душата ми се появи и първото чувство за сродност с Китай — неназовимо и дълбоко.

Труден ли е този източен език или крие чар и загадки?

Китайският език е и труден, и лек. За мен трудните неща са привлекателни. Основните трудности в китайския език са три. Първата е произношението: той е тонален език и изисква възпитаван с години музикален усет. Затова много малко са чужденците, които се научават да го говорят правилно, без акцент. Самият аз, макар че уча китайски от 1988 г., все още допускам грешки в произношението, макар и все по-рядко, благодарение на китайската ми съпруга. Втората трудност е неимоверно богатият му речник и тънкостите на словоупотребата. Синонимите са толкова много и така нюансирани, че у един некитаец, дори ерудит, винаги ще остава колебание за правилността на избора на една или друга дума, особено в писмения език. Третата трудност е писмеността, чието усвояване днес е дори по-трудно, отколкото по времето, когато започнах да го уча, по простата причина, че тогава нямаше компютри и всичко се пишеше на ръка. А писането на ръка изключително съдейства за устойчивото запомняне на йероглифите и прави паметта много по-услужлива, отколкото компютрите. Сега, поради все по-широката употреба на компютърния набор, дори мои приятели китайци не могат веднага да си спомнят как се пише йероглиф, който без колебание разпознават при прочит.

Въпреки тези трудности, изучаването на китайски език е свързано с разкриването на загадка след загадка и в това е неговото очарование. Йероглифната писменост е изобразила дълбини на смисъла, до които фонетичните азбучни системи не могат да се доберат. От друга страна, китайският език е извънредно мелодичен и поетичен, Китай още в древност е наречен „царство на поезията“, а китайската поезия е — смея да твърдя, — най-богатата и древна на света. Тази неизчерпаемост е залог, че заниманията с китайски никога не омръзват, но напротив — затвърждават у мен убеждението, че човешкият живот е твърде кратък за опознаването дори на мъничка частица от огромното културно и словесно богатство на Китай.

Преводач сте на някои култови китайски книги, защо точно към тях посегнахте?

Избирам книгите, които превеждам, по два критерия: на първо място, тяхната значимост за самите китайци, на второ, моят собствен вкус и интуиция. Книгата, която всеки грамотен китаец или е чел или знае по име безспорно е „Сън в алени покои“ на Цао Сюецин (XVIII век). Тя се ражда сравнително късно в историята на една тъй древна литература като китайската. Първото, което ме завладя, когато захванах да я чета още в студентските години, бе невероятно богатият и красив език на автора. Още тогава се роди мечтата един ден да я преведа на български. Другият тип книги са представени най-добре от „Нощни разговори край огнището“ на Уан Юнбин: книга, която дори в Китай не е така разпространена като „Сън в алени покои“, а първият ѝ превод на европейски език е моят. За превода на „Тридесет и шестте стратегеми“ и „Нощни разговори край огнището“ получих „Спе­ци­ална наг­рада за годи­ната на Съюза на преводачите в България за изк­лю­чи­телно високи пос­ти­же­ния в областта на пре­вода“ (2014), а за първия том на „Сън в алени покои“ – Наци­о­нална наг­рада на Минис­тер­с­тво на кул­ту­рата „Христо Г. Данов“ за худо­жес­т­вен пре­вод на годи­ната. Преди десетина дни завърших основния превод на втория том на „Сън в алени покои“, след което мисля да си почина малко от китайския осемнайсети век, като се върна няколко века преди новата ера с първия поетичен сборник в историята на Китай — Шидзин, или „Книга на песните“. Същевременно превеждам и друга любима на китайците, а вече и на мнозина български читатели книга — „Чудните дела на съдията Бао“, когото мнозина наричат китайския Шерлок Холмс. Тя е първа от поредицата „Китайски загадки“ на издателство „Изток-Запад“, с което работим плодотворно от самото начало на сътрудничеството ни през 2012 г.

Какви светове разкри пред Вас допирът до източното познание?

За нас Изток, това е люлката на нашата цивилизация, източното християнство, но ако отнесем думите Ви към далечния изток, той е нещо далеч по-малко мистично и далеч по-прагматично. Китай разкрива на нас, европейците, една неподражаемо изтънчена култура, най-вече чрез литературата си — именно тя проявява висотите на мисленето на един народ; пряко свидетелство за тези висоти е езикът, а след него и всички други изкуства, свързани с националната мисловност словесно или символно. Допирът до китайския език несъмнено разкри пред мен величието и мощта на китайския народ, непостижимата красота, която словото-поезия, словото-калиграфия, словото-музика, словото-живопис могат да въплътят през краткия човешки живот. Допирът до китайската култура ми показа колко силен може да бъде един народ, който не отрича епоха след епоха от историята си, но я изучава и приема такава каквато е: от злите управници се възмущава, добрите възпява, на добродетелните подражава, на мъдрите увековечава паметта, като записва и изучава думите им. Ние, за съжаление, сме приели разрушителния навик да градим културата си (а тя е умът на един народ) върху отрицанието – руините на предишните епохи. Дори се гордеем с отрицанието си. Нашата нетърпимост към самите себе си е корен на повечето ни злини като народ.

Различни ли сме ние, хората от Европа и от Далечния Изток?

Доколкото сме възприели нихилистичния материализъм на Далечния запад, ние, хората от Средната земя, сме се отдалечили от собствените си корени и по такъв начин сме станали различни и от Далечния изток, който е чедо на традицията. Китайското общество е и до днес едно от най-традиционните в света, особено в малките градове и селца. Традиционността се изразява в няколко направления: ред, приличие, йерархичност в семейните и междучовешките отношения; неразмити от релативизъм и уклончивост ясни представи за добро и зло: честността, дадената дума, трудолюбието, верността, пестеливостта, скромността, гостолюбието, взаимопомощта и т. н. и до днес остават живи брънки, които свързват китайците с техните предци. Именно живи. Всеки ден в градския транспорт слушах по високоговорителите: „Уважението към старите и немощните е традиционна китайска добродетел, моля, отстъпвайте мястото си…“ и т.н. Душевната простота на повечето китайци удивително напомня тая на героите на Вазов, Влайков, Елин Пелин, Йовков.

По-доверчиви ли сме ние или сме по-скептични, по-работливи или по-недисциплинирани сме ние?

Скептицизмът ни идва с провала на системата, която е съществувала векове и която условно бих нарекъл „българско добросъседство и задруга“. Нашата прародителска къща в село Богатово е строена с ръцете на множество роднини и съселяни. Като дете аз често съм виждал остатъчни следи от българската задружност. Днес това някъде е изчезнало, другаде е на изчезване. А такива отношения са богатството на един народ. На китайската ми сватба в дома на жена ми се събра почти цялото село, а лично кметът дойде да готви. Тъй като жена ми има много роднини, събраха се над сто човека близки, съселяни организираха докарване на маси и посуда с камион, всички заедно нареждаха, после заедно миха и чистиха. У китайците задругата все още е народна сила.

В народната ни памет българите сме трудолюбив народ. Но работливостта на българина не е налудна, тя винаги е свързана с личните интереси и когато те се подкопаят (каквото направи социализмът, който отне земята на българския селянин и го пролетаризира в най-лошия смисъл на думата), у хората се задейства прагматизмът. Този балкански прагматизъм научи българина да кръшка, да краде, да бездейства; разумното, практично трудолюбие е основа на благоденствието на един народ; мотивацията създава дисциплината, нужна за постигането на такова благоденствие. Пример за това са германците. На това противопоставете и антисистемата, при която съществуваме вече 26 години. Правителства, които минават и оставят след себе си нови дългове и стари проблеми. Нищо трайно, нищо, което да върне и задържи българина близо до земята му, до родината му. Ударите по образованието, здравната и съдебната система, и най-вече по духовната основа — православната вяра на нашия народ, — ни обезсилиха като народ. Ние сме народ с огромен потенциал, но без държава-майка. Живеем като сирачета в собствената си Родина. А в момент на трудност, на опасност, на беда единството на народната воля и целеустремеността ѝ са неотменимо условие за преодоляване на всяка криза. Малкото, което видях в Китай, ме кара да мисля, че възходът на тази държава е пряко свързан с чувството на народа ѝ за единство, „добросъседство и задруга“. В Китай се сбъдва българската поговорка: сговорна дружина планина повдига.

Кои са всъщност, различията помежду ни?

Различията ни са свързани повече с исторически формирани житейски навици и вкоренената в различните ни култури народна памет, религия, начин на мислене. Поради лесния достъп до информация и глобализацията, тези различия се размиват с всяко следващо поколение. Най-ярки и дълбоки са различията, запечатани в националния език, който е едно от най-трайните и дълбоки лица на един народ. Китайският език е много по-самостоятелен, консервативен, устойчив на чуждо влияние от българския. Това е едновременно причина и следствие за генетичната устойчивост на китайците и здравината на тяхната нация пред лицето на историческите превратности.

Според мен, по-лесно е да се говори за ценностните прилики между китайците и българите – като добродетел и порок, достойна и недостойна постъпка и т. н. Тук ще открием повече прилики, отколкото разлики, поради което вярвам, че между китайците и българите може да има изключително добри връзки и взаимоотношения. Ако обаче започнем да съдим китайците или българите заради нечии лични недостатъци, дълбоко ще сгрешим. Защото ако според народните ни ценности честността е добро, а измамата — зло, то един нечестен китаец или един нечестен българин не хвърлят сянка върху това, в което са вярвали и продължават да вярват повечето нормални хора там и тук. Това не бива да се забравя, когато се обобщават „народностни характеристики“.

Има ли допирни точки между нашите нации и кои са те?

Както споменах по-горе, допирните точки между българите и китайците са много, в традиционен план. Зависи от личността на конкретния българин или китаец. Ще Ви дам пример с жена ми: тя е момиче, прекарало детството си на село в бедност, която дори родителите ни не познават. Лишенията, строгото семейно възпитание и нуждата от труд в ранна възраст са изградили у нея характер, твърде сходен с познатите характерни черти на българските момичета от, примерно, периода между Освобождението и 1944 г. Дори животът ѝ в градска среда — университет, работа в големия град, — не са успели да разбият тази основа. У нас в България това разбиване започва като че ли непосредствено след Освобождението. Ако четете разказите на Г. Райчев или Г. Стаматов, пък и дори у един съвсем добропорядъчен „селски“ писател като Тодор Г. Влайков, ще забележите, че тези процеси вече са зрели в началото на XX век. Техните герои лесно губят нравствените си устои в системата на капитализма. Китай също познава подобни падения; но там има и огромен потенциал за възвръщане към традиционните устои, ценности, мислене, дори език. Представете си, в Китай днес има съобщности от млади хора, между 20-40 годишни, които творят поезия на древен език, по всички правила на класическата поезия, и дори организират традиционни състезания по поезия, каквито е имало преди векове. Аз лично присъствах на открит урок в гимназията, където преподавах. Заместник-директорът ѝ, специалист по старокитайски език и литература, анализира заедно с ученици от 11 клас текст от XI век, а в края на урока от текста бяха извлечени… нравствени поуки, една от които бе за недопустимостта на предбрачно съжителство и за необходимостта от доживотна вярност между съпруга и съпругата. Представете си аналогична картина в българско училище: четене на Иоан Екзарховия „Шестоднев“ в оригинал и жив разговор за българските ценности от Златния век! И тези изводи не бяха натрапени на учениците, те ги извлякоха в един много интересен и задълбочен разговор с техния учител. На открития урок, освен 40-50 ученика (толкова са малките им класове) имаше и поне 40 учители; аз стоях при отворената врата, наблюдавайки и слушайки оттам — просто в голямата класна стая нямаше място за мен. Край прозорците имаше и други „свободни слушатели“. Ето тази жизненост е нещо, което дълбоко ми липсва тук в България.

Най-силното впечатление от срещите Ви с Китай и неговите хора?

Радушието, топлотата, отзивчивостта, непосредствеността на китайците. Готовността, с която се усмихват. И несравнимите с нищо тук размери, количества и множества.

Какво можем да научим и да се поучим от китайците, от техните нрави, поведение, бит и култура?

О, за това мога да напиша цяла книга. Но вместо отговор, ще споделя една история дословно както ми я разказа мой приятел, българин, живеещ в Пекин:

„Сегашната китайска съдебна система има немалко проблеми и нередности, но едно не мога да ѝ отрека — действа изключително бързо и в този смисъл ефективно в сравнение със западните, и особено българската. Не съм чул голямо дело да се е точело с години. Не си спомням къде беше точно, но беше дума за неизплащане на заплати на обикновени строителни работници. Фирмата изпълнител наема подизпълнител, който се занимава с организацията на работната ръка и този подизпълнител се оказва някаква мутренска групировка, която в продължение на година не изплаща заплатите на хората. Ако някой се пробвал да се оплаче — бой, заплахи. Накрая обаче хората не издържали и все пак отишли в кметството, а оттам — предполагам кметът, — още същия ден праща на обекта спецчасти, довличат шефа на подизпълнителите-мутри, водят го лично в банката да изтегли от фирмените си сметки пари за всички заплати, след това се връщат на обекта, слагат една дървена маса направо отвън и карат шефа на мутрите да седне и лично да раздаде заплатите.

Всичко това става без формални заповеди от съд, прокурори и никой после не поставя под въпрос законността на акцията. Напротив, светкавичното раздаване на справедливост води след себе си само одобрение.

Сам можеш да направиш разликата — ако това стане в България или където и да е на Запад, този кмет е свършен, ще бъде съсипан от критики за своеволия, ще бъде съден и най-вероятно осъден. В Китай, при всичките несъвършенства на съдебната им система, истинската справедливост (не буквата на закона) мисля, че все още е много важна, да не говорим, че самите китайци са хора с изключително изострено чувство за справедливост и неправда.“

Когато за първи път стъпихте на китайска земя какви чувства Ви обзеха? Разкажете по какъв повод и как точно попаднахте в Китай.

За пръв път отидох в Китай през септември, 2010 г. Почувствах се като капчица в огромно море. Отидох да работя като учител по английски език. Когато най-сетне се установих в Нанхай, Фошан, провинция Гуандун, се почувствах като в родна земя. Китайските ученици са най-милите деца, които съм виждал, а аз живеех с децата на Китай всеки ден, до самото ми завръщане в България през 2013 г. Възможността да общувам с китайците на родния им език ми отвори неподозирани врати и печелеше доверието им навсякъде, където съм бил. Това бяха най-щастливите години в живота ми — дори тук, в България, не съм имал толкова приятели и познати, с които да общувам така непосредствено, искрено и спокойно.

Ако се наложи да избирате къде да живеете Родината ли ще предпочетете или Китай за свое място?

Родината е родина завинаги. Но държавата в родината може да се превърне във враг на родината: това обикновено става, когато родината е или завзета от чужда власт, или е васализирана, колонизирана и администрацията ѝ служи на чужди (или лични, което е същото) интереси. От България, моята родина, аз не ще се откажа никога. В родината ме задържа възможността да послужа на моя народ чрез дарбите, които Бог ми е дал: словото, знанията на езици, свободата да ги използвам и възможността да обезпечавам на семейството си мирен и спокоен живот. Родината си аз бих напуснал единствено като бежанец. Но не забравяйте, че с Китай съм свързан също кръвно, чрез жена си, че Китай е моята втора родина. Също като китайците, аз вярвам, че брака свързва в сродство не само двама души, но два рода — от самото им начало във времето, колкото и далечно да е то.

Счита се, че точно Изтокът е носител на най-древните култури, съхранил е историята на древните цивилизации. В същото време съществуват данни, че произхода на българската нация води началото си точно от източните земи, според Вас в кръвта на българина какви гени се сблъскват?

С това днес много се спекулира и считам, че причините в много от случаите не са съвсем здравословни. Гените са само отчасти важни за един човек, за един народ. Силата на волята, целеустремеността, готовността да се извисяваш над това което си, да се преодоляваш, стремейки се към смисъла на живота си — това са важните неща за един човек, общество, народ. Ако се оставим на „гените си“ и върху тях градим представата за себе си, върху тях прехвърляме отговорността за постъпките и състоянието си сега, ние с нищо не се отличаваме от животните, които действат именно по инстинкт и генетична предопределеност.

Навръх Сицяо планина. Зад нас като море се разлива град Нанхай.

Вие сте, считам, човекът трасирал трасирал пътя за побратимяването на Севлиево с индустриалния гигант Нанхай, разкажете повече за обстоятелствата, свързани със сближаването на двата града?

За това все още е рано да се говори. Когато дойде времето, ще Ви разкажа с най-голямо удоволствие.

Получихте няколко награди за преведените от Вас книги, удовлетворение ли бяха те за Вас или нещо повече?

Наградите ме радват, но не толкова, колкото раждането на нова книга на света. Приемам ги с благодарност за съпричастността на българското и китайското общество към скромното ми дело. Най-важното за мен остава самото дело — доколкото е по силите ми, да дам своя принос за културното и духовно доближаване между двата ми народа: българския и китайския, — чрез литературата, която считам за най-висока проява на духа на един народ.

Българо-китайското ни семейство

Как протича днешното Ви ежедневие? Разкажете за семейството си, за съпругата си.

Нищо особено — уверен съм, че за повечето съвременни хора моят живот ще се окаже скучен до нетърпимост. Създаването на един преводен текст, особено когато става дума за средновековно или древнокитайско произведение, изисква пълно откъсване от съвременността. Това означава отказ от разсеяност, от общуване, от развлечения. Особено огромните романи, с които съм се захванал; те ме пренасят в друго време, сред други хора, тъй че една немалка част от живота си аз прекарвам векове назад с хора, истински или измислени, но също тъй живи и реални в книгите, които са най-великата машина на времето. Остатъка от непрофесионално заетото си време прекарвам със семейството си: винаги има работа, а и децата искат своето; децата са най-голямото богатство на един народ. Мисля, че любовта към децата е същностна черта и на китайците, и на българите. Жена ми е посветила живота си на тях и откак се роди първото ни дете, синът ни Тодор (2011 г.) тя е „професионална майка“. След раждането на Катя (2014 г.) детският ни свят стана още по-пълен. Не мисля, че на света има по-смислена, по-възвишена, по-важна професия от майчинството!

За какво тъгувате и какво Ви носи радост?

Тъгувам най-вече заради човешките безумия, които отнемат мира, добротата и красотата на тоя свят. Всичко, което напоследък става в Европа, в България, по света, е повод не за тъга, а направо за покруса и най-дълбока тревога. За мен тези безумия се коренят в безбожието, в откъсването на човека от Бога, извор на мир, любов и смисъл, в нежеланието му да се води от Божия закон и повелите на съвестта. Тъгувам за човешката алчност, подлост, предателство, гордост и непримиримост… Радост ми носи всичко красиво в живота — дори най-дребното: една топла дума, една благородна постъпка, една искрена прошка, една предложена приятелски ръка за помощ. Обичам музиката и когато съм изморен, пея и свиря, и песните ме освобождават от онова зло, което всеки ден светът трупа в душата ми. Копнея за повече тишина и време сред Природата, за разговор с птиците, тревите и звездите…

Какви са стремежите и мечтите Ви?

Времето на мечтите за мен отмина — каквото се сбъдна, сбъдна се; каквото не — не. Сега си поставям реалистични, доколкото мога, цели, и влагам в тях всичките си усилия: това, което съм започнал, да довърша; това, което имам намерение да започна — да не изоставя; това, което съм натрупал като опит, знания, поуки — да предам на децата си, да споделя и с други хора, които биха му придали ценност. Да оправдая доверието, което в началото на пътя ми оказаха и Китай, и България.

Какво Ви предстои в най-близко време?

Издаване на втория том на „Сън в алени покои“. Пътуване до Китай за начало на сътрудничество с едно от най-големите китайски издателства, което желае да бъда техен представител и сътрудник в построяването на културен мост между Китай и България. И всъщност, много труд и усилия по постигането на мечтата ми Севлиево и Нанхай да се побратимят и от това да се родят нови възможности за обогатяване чрез опит и сътрудничество, които да създадат трайна връзка между оная малка България и оня малък Китай, които двата ни града представляват.